Простичко и впечатляващо.
Стихотворенията,
които Асен Дипчев ни поднася в първата си поетична книга, носят онзи
заряд, който може да те понесе и назад във времето, и напред, към
пространства, очертани от най-красивите ти мечти. Поетът поема назад
през годините, обладан от вечния въпрос, който вълнува хората от
Христовото разпятие до днес - въпросът за греха и прошката. Има смисъл
да се заровим в лабиринта на този въпрос. Още повече чрез стиховете на
поета. Защото той не ни кара да приемем предателството за норма в живота
ни. Просто ни подсеща, че трябва да почувстваме раздялата с един човек,
на когото си вярвал и си доверявал съкровени тайни. Да, това е
предателството - една раздяла с част от себе си. А след нея Асен Дипчев
ненатрапчиво ни подсказва, че трябва да простим. И то не за да се
представим като благородници в собствените си очи и в очите на другите.
Прошката за него е един акт, който те приближава до относителната
хармония в живота. Хармонията, към която се стремим през цялото си
битие, за да бъдат житейските пътеки на всички ни по-приказни,
по-примамливи. По-обагрени. И в никакъв случай равни.
Асен
Дипчев тръгва по нишката на спомена за да го съпостави с днешното си
битие. От стиховете му никога няма да разбереш, че това е правнукът на
Райна Княгиня. Авторът не се заиграва с тази светла част от родовата
биография, защото е пределно честен и спрямо себе си, и спрямо
читателите. Не иска Простичко и впечатляващо.
Стихотворенията,
които Асен Дипчев ни поднася в първата си поетична книга, носят онзи
заряд, който може да те понесе и назад във времето, и напред, към
пространства, очертани от най-красивите ти мечти. Поетът поема назад
през годините, обладан от вечния въпрос, който вълнува хората от
Христовото разпятие до днес - въпросът за греха и прошката. Има смисъл
да се заровим в лабиринта на този въпрос. Още повече чрез стиховете на
поета. Защото той не ни кара да приемем предателството за норма в живота
ни. Просто ни подсеща, че трябва да почувстваме раздялата с един човек,
на когото си вярвал и си доверявал съкровени тайни. Да, това е
предателството - една раздяла с част от себе си. А след нея Асен Дипчев
ненатрапчиво ни подсказва, че трябва да простим. И то не за да се
представим като благородници в собствените си очи и в очите на другите.
Прошката за него е един акт, който те приближава до относителната
хармония в живота. Хармонията, към която се стремим през цялото си
битие, за да бъдат житейските пътеки на всички ни по-приказни,
по-примамливи. По-обагрени. И в никакъв случай равни.
Асен
Дипчев тръгва по нишката на спомена за да го съпостави с днешното си
битие. От стиховете му никога няма да разбереш, че това е правнукът на
Райна Княгиня. Авторът не се заиграва с тази светла част от родовата
биография, защото е пределно честен и спрямо себе си, и спрямо
читателите. Не иска да им поднася напомпани с изкуствено величие картини
от героично минало. По-скоро в стиховете, които любезният читател ще
прочете, диша едно накъсано и динамично съвремие. И първата равносметка
за живота на една неспокойна и търсеща натура. Авторът е искал нещо
съвсем просто - да се увери, че наивното и добро момче не си е отишло от
сърцето му, въпреки променения и насечен от грехове свят. Няма желание с
равен, напевен стих да ни омайва и да ни пренася в една
блудкаво-сантиментална действителност, в която истинската любов и
истинските чувства са излезли от популярните песни, за да се настанят
край нас. Пределно ясен и рязък понякога, поетът ни превръща в свои
спътници по криволиците на битието си. За да разгадаем разкъсваната му
от противоречиви чувства същност. И в същото време да чуем от него думи,
които ще ни направят малко по-мъдри.
Ако не по-мъдри, то поне по-близки до една поетика, в която всеки би могъл да открие частичка от себе си.
Смятам,
че оттук нататък Асен Дипчев ще има какво още да ни каже в нови
поетични книги. Защото умее да открива в детайлите на деня онези малки
зрънца надежда, които са ни нужни. За да ни зареждат с вярата, че не сме
случайни посетители на този свят...
Петър СОфРОНИЕВ