Name: Пътят на сянката Атанас Спасов
Brand: Bazar.bg
SKU: 28514683
Price: 12.5 BGN
Availability: InStock

Пътят на сянката Атанас Спасов → Обява 28514683

Пътят на сянката Атанас Спасов

гр. Варна Наблюдавай

Публикувана/обновена на 20 март в 23:59 ч.

Състояние

Използвано

Доставка

Купувача

състояние:

много добро

издателство:

Славена

град на издаване:

Варна

година на издаване:

2007

език:

Български

страници:

233

корици:

меки

формат:

200/130 мм

книгата е в наличност

1362961

Пътят на сянката
Атанас Спасов

Четиринадесета международна асамблея на морските застрахователи Лондон, 21 Ноември 1983 10:12 местно време Встъпителна реч на почетния председател сър Ъруин Хевистоун: – …В заключение, уважаеми колеги, ще трябва да кажа, че финансовите ни загуби, породени от действията на съвременното морско пиратство, последните години, далеч надхвърлиха допустимите норми. Прибавяйки огромната бройка загинали и ранени хора при пиратските набези, смея да твърдя, че положението става нетърпимо… Кабинетът на сър Хевистоун Лондон, 16 Март 1984 23:11 местно време – Това, което ми предлагате, полковник, изглежда малко крайно и не дотам легално... – Зная, сър Ъруин, но ще ограничи загубите ни с поне тридесет процента през първите две години и до седемдесет процента за следващите десет… – Хм... Дайте ми проекта и разчетите. Ще ги обсъдя с приятелите… 10 Aприл 2004 Северният Бряг на Сомалия – Аденски залив 12:00 местно време Слънцето беше точно в центъра на небето и печеше безмилостно, облаците явно бяха скарани с тукашното небе, защото от девет часà насам не бях видял нито един. Пясъкът се беше нагрял поне до хиляда градуса по Целзий и пареше само като го погледнеш. Хладните дни, ако въобще имаше такива в тази част на Индийския океан, бяха отминали бързо и горещините прегръщаха братски както водната повърхност на залива, така и ограждащата го суша. Нямаше и полъх от вятър, морето беше гладко като тепсия. Както казват старите моряци: ”Мравките вода пият.” Цялата обстановка с всичкия й пясък и вода навяваше такава безжизненост, че ми идеше да задремя, ако не се потях така сочно, разбира се. Освен това знаех, че скоро щеше да настъпи раздвижване, затова и аз бях тук. Казвам се Емил Аспарухов, на 32 години съм, висок 1,90 м, тежа 89 килограма, нося 44-ти номер обувки и т.н. Приятно ми е. В момента съм се пльоснал с пясъчния си камуфлаж върху най-високата дюна и обхващам с поглед цялата околност. До мен лежат огромна снайперова пушка, бинокъл, шише минерална вода и сателитен телефон. На триста метра е скрит и джипът ми – ленд роувър. Както споменах, вися тук от 9:00 и дебна. Аз съм Сянка. Огледах всичко с бинокъла за сто и първи път – нищо. Но аз знаех, че там зад хоризонта се движи четиридесет и пет хиляди тонен гръцки танкер със скорост 18 възла и курс 74 градуса. Посегнах към водата и тогава телефонът изписука. Включих го. – Зелено! - единственото, което ми казаха. – Прието, зелено! - отговорих и прекъснах. Наместих пушката и започнах да наблюдавам през телескопичния мерник едно малко заливче на три километра от мен. Проверих отново посоката и силата на вятъра – почти нула. Това ме успокои, щеше да е лесен изстрел. Мишената, която изчаквах, беше високоскоростна моторница, натоварена с пирати и имаща за цел гръцкия танкер. Следяхме тази група от доста време. Разполагах с множество сателитни снимки на лодката, включително и в действие, знаех модела, конструкцията и подобренията й. Най-важното, знаех къде точно в кърмовата й част имаше сандъче с ръчни гранати – истинската ми цел. Както винаги операцията бе подготвена отлично, резултат от няколкомесечни наблюдения, проучвания, разузнаване, разпити, подкупи и стотици хиляди долари. Скутерът изскочи от заливчето и с бясна скорост се насочи към открито море. Изненадата беше, че след него изскочи още един и го последва. Веднага разпознах в първия моята цел, трябваше да приключа с нея, после щях да мисля за втората. Изкуших се да ги оставя да се отдалечат повечко и с това да ги лиша за дълго от прикритието на брега, но от това неминуемо щеше да пострада точността. Отказах се от тази идея. Нужни ми бяха не повече от петнадесет секунди, бях го правил много пъти, тренировъчно и на живо. Карабината изгрухтя, миг след това моторницата се превърна в огнено кълбо. Моментално насочих оръжието към втората. За нея също имах информация, но повърхностна, тя трябваше да е извън строя за днес по последни данни, които обаче се оказаха предпоследни. Без да намалява скоростта, лодката моментално предприе широк поворот с цел да се прибере обратно в заливчето. Стрелях колкото мога по-точно и бързо. Вторият ми куршум разби единия мотор и забави малко скоростта й. Успях да стрелям осем пъти, преди мишената да се скрие от погледа ми, но не можах да поразя резервоарите, защото бяха бронирани. Съжалих, че не ги оставих да се отдалечат повече в открито море, сега това правеше задачата по-сложна. Скочих и с един замах прибрах всичко в раницата. В този момент телефонът отново изпиука, вдигнах го, като си знаех какво ще чуя. – Код 36 – чух го. – Прието, код 36 – отговорих в движение, понеже вече се спусках към колата. Код 36 означаваше да довърша започнатото в минимален срок, без оглед на последствията, и да изчезвам. На сто метра от джипа извадих дистанционното управление, запалих мотора и включих климатика. Дотичах, отметнах маскировъчното чергило, хвърлих се на седалката и дадох газ. Роувърът полетя сред облаци от прах. Включих интеркома, първата информация дойде след двадесет секунди: – Обектите са седем, изоставиха лодката. Движат се с два джипа мицубиши паджеро, курс сто тридесет и два градуса, скорост осемдесет километра в час. Намират се на три хиляди метра западно от теб. Препоръчвам курс двеста и десет градуса. Вероятна среща при сегашната скорост след четири минути – гласът гъгнеше напевно в прохладната кабина, но аз знаех, че скоро щеше да стане доста напечено. В тази връзка бръкнах под седалката и взех гранатомета, проверих го и го заредих. Пясъците летяха покрай мен, нямаше път и колата подскачаше неистово. Опитваха се да ми навигират по телефона, но не им спореше. Трябваше да разчитам предимно на очите и късмета си. Точно след четири минути видях пиратите, бяха на около шестстотин метра пред мен. Движеха се един след друг по нещо като път и караха така, сякаш бягаха от самия дявол. Не се лъжеха много. Направих рязък завой и също излязох на равното. Почти веднага ме забелязаха и от втората кола започнаха да стрелят. Отворих прозореца и опрях гранатомета на страничното огледало. Изчаках по-равен участък, прицелих се и стрелях. Пропуск! Нормално при тия условия. С ужас забелязах, че имат базука и я приготвят за стрелба. Бясно презаредих гранатомета и го насочих отново. Те също бяха готови. Колите навлязоха в неравен терен и се тресяха силно, много неудобно за стрелба. И двамата чакахме удобния момент и той щеше да дойде първо за тях, тъй като се движеха пред мен и щяха да излязат на чистия участък преди мен. Взех светкавично решение, преди да е станало късно. Преминах на автопилот и на автоматичен режим на скоростната кутия. Това малко намали скоростта ми, но освободи ръцете ми. Включих инфрачервения лъч на гранатомета и вдигнах бинокъла. Червената точка се укроти върху задното стъкло на пиратите в момента, в който те излязоха на равното и бяха готови за стрелба. Изпреварих ги с част от секундата. Взрив. Разхвърчаха се гуми и калници, нещо падна на моя таван и го изкриви. Секунди след това прелетях покрай горящите останки. Хвърлих оръжието на задната седалка и затворих прозореца. Ръцете ми трепереха, но не от нагнетяващия хлад в кабината климатик. Огромни червени кръгове бягаха пред очите ми. Отне ми две минути да успокоя нервите си – и друг път бях гледал смъртта в очите, усещането не беше ново за мен, но едва ли някой може да се похвали, че е свикнал с това. Изключих автопилота и автоматичната скоростна кутия, презаредих гранатомета и зачаках удобен момент, тъй като пиратите от предната кола бяха взели преднина. Преследването продължи петнадесет минути, през които се разбра, че нито те могат да се измъкнат, нито аз да се прицеля добре в тоя прахоляк, който се вдигаше зад колата им. Изведнъж взеха генерално решение и шофьорът им завъртя джипа почти на място, явно с ръчна спирачка, ловко изпълнение, и подкара директно към мен. Деляха ни четиристотин метра, ясно ми беше, че нямам време да спра, за да се прицеля точно, и те разчитаха на това. Бяха се показали от всички прозорци и бълваха куршуми по мой адрес, смятайки, че са ми взели акъла. Разстоянието намаляваше главоломно, трябваше да се действа, а аз виждах само един изход. Забих снаряда в пясъка някъде пред тях. Последва взрив от прах. Образува се кратер с диаметър десетина метра и дълбочина два-три. Влетяха в него със скорост над сто километра в час. Вдигна се огромен облак над мястото и разбрах, че съм ги усмирил. Както стърчаха от прозорците, не вярвах някой да е оживял, но не ми се рискуваше в края на гейма. Слязох от колата и се приближих към дупката с пистолет в ръка. Бяха окаяна гледка, всеки увиснал безжизнено от прозореца си. По-скоро усетих опасността, отколкото я видях, и част от автоматичния откос прехвърча над главата ми, а останалата се заби в пясъка миг след като се хвърлих по очи. Шофьорът! Коланът и еърбагът го бяха спасили. Стреляше с „Узи”, и то доста точно. Самообидих се умствено, че не взех насам някоя граната от колата. Пропълзях безшумно пет метра встрани, слънцето да е зад гърба ми, и погледнах внимателно надолу. Видях го пръв и той закъсня със секунда. Улучих го в гърдите. Когато се спуснах долу с насочен пистолет, пиратът беше мъртъв, както и всичките му спътници. Върнах се и взех гранати, взривих две в дупката и там не остана почти нищо. След това поех с пълна скорост обратно към заливчето. Никой не ме потърси по телефона, те знаеха какво се бе случило. За седемнадесет минути стигнах, още две гранати и от втората моторница остана само купчина ламарина и трески. Отново се качих зад волана и се насочих на югозапад. В кабината беше приятно хладно, постепенно пулсът ми падна, отворих си безалкохолна бира и включих интеркома. Набрах номера и доложих, когато вдигнаха: – Глава, тук Източна сянка. Код 120. – Ясно, Източна сянка. Поздравления! Прибирай се, ние ще те потърсим – гласеше отговорът и връзката прекъсна. Изключих интеркома и пуснах стерео уредбата. Рокендролът изпълни джипа и аз му припявах. Както винаги досега и този път се бях справил добре, въпреки непредвидените усложнения. В момента в банковата ми сметка се превеждаха сто и шестдесет хиляди долара. Предстоеше ми почивка от няколко месеца, бях си я заслужил. Хвърчах сред пясъците, а в огледалата се виждаше само прахолякът. Отворих си втора бира. Осемнадесет часа по-късно летях с редовния полет на „Еър Франс” за Париж. Поръчах си „Чивас Регал” и сода. Самолетът се наклони при завоя си на северозапад и пред мен се разкри разкошната гледка на Аденския залив. Имаше няколко кораба, излизащи от жежките обятия на Червено море, пресичайки залива на път за Индийския океан. Изглеждаха като мравки от тази височина. Затворих очи и едва сега позволих на спомените да пропълзят. Как ли бих ги спрял? Нали всичко започна от тук… 12 Декември 2005 Частна вила в покрайнините на Банско 18:21 местно време В огромната трапезария седяха девет души. – Много се радвам, че се разбираме толкова добре, и – смятам – сме на път да изясним, че целите ни са общи – домакинът обобщи продължаващата вече два часа среща. – За нас алтернатива няма – обади се красивата брюнетка на средна възраст, вдясно на масата. – Влизането на България в Европейския съюз ще срине бизнеса ни из основи. – За мен това значи немислимо ограничаване на контрабандните канали – избоботи великанът в костюм на Армани, поглаждайки дълбокия белег на дясната си буза. – Не мога да го допусна. – Ясно е, че изкарването на светло на взаимоотношенията ни, с всички вас – каза човекът от министерството, – което за съжаление е на път да стане, ще доведе до катастрофални резултати. – Да не забравяме, че пак ще има избори и пак ще ви трябва финансиране… – чу се язвителен глас. – До тогава обаче ние сме тези, с чиято благословия твоята търговия процъфтява – изскърца човекът от министерството. – Приятели! Няма смисъл да се настройваме един срещу друг – опита се да върне разговора в конструктивен план домакинът. – Всички сме от един отбор. Нека не го забравяме. Общият ни враг е присъединяването на страната към Европейския съюз и трябва да съюзим сили и средства срещу този процес. Нашият приятел от Варна има план, който ще ни отърве от проблема. Главите на присъстващите се обърнаха към дъното на масата, където стоеше набит мъж в елегантен сив костюм. Той взе думата за първи път, но никой не го прекъсна, всички слушаха, някои с доволни усмивки, други с ужас... Глава I Варна 16 Май 2006 10:40 местно време Бил съм къде ли не, повярвайте ми, захласвал съм се по какви ли не места и градове, но Варна през пролетта е най-красивото място на света. Слънцето напомня, че може не само да свети, но и да топли. Дърветата се раззеленяват, жадни за нов живот, а уханието им побеждава даже и автомобилните пушеци. Лек ветрец довява соления вкус на морето и рисува плажни сюжети в главите на хората. Спомени за стари подвизи под чадърите се смесват с мераците за нови. Въздухът е наелектризиран с очакване на лятото, което за варненци е колкото лъчезарно, толкова и доходоносно. Това, което аз харесвам най-много, са централните улици, които се изпълват с хора. Имам чувството, че целият град е излязъл, за да помогне с присъствието си зимата окончателно да отшуми. Групички шумни студенти се спускат от Икономическия университет, заразявайки със смеховете и жизнеността си целия център. Всички вече са захвърлили якетата, момичетата са прибрали дънките и дебелите панталони в шкафа. Да живеят роклите и полите, най-крепко здраве на късите такива! Във Варна са най-красивите жени в галактиката – някои твърдят, че това са бразилките, италианките или рускините, но не са прави. Барчетата вадят всички маси, които имат, но местата никога не стигат. Ароматно кафе под пролетното небе! Кой би отказал?! Не и аз. От пет дни се бях прибрал. Изкарах четири седмици в Париж, което си беше доста приятно, но за нищо на света не бих пропуснал събуждането от зимен сън на родния си град. Родителите ми бяха добре. Гостувах им няколко дни, след което направих два купона със старите приятели. Все още не бяха ме забравили съвсем, макар че през последните четири години прекарвах по не повече от месец тук, а през предходните три въобще не бях стъпвал в България. Хубаво е да знае човек, че въпреки всичко има семейство и някой и друг приятел, които го чакат у дома. Наближаваше единадесет, бях се изтегнал до една масичка пред централното кафе „Davidoff”, пийвах кафе и наблюдавах хората. Винаги съм обичал да го правя, независимо от обстоятелствата и настроението си. Ако можех да спра времето на тоя пролетен ден в единадесет часа завинаги, бих го направил веднага. Това беше невъзможно, а пък и така нямаше да стане единадесет и половина, когато щеше да дойде Антон. Имахме уговорка, той ми беше най-добрият приятел. Заведението беше претъпкано, вътре и вън. Навсякъде около мен имаше усмихнати лица. Всеки имаше какво да каже на събеседниците си. Коментарите на мъжките компании тръгваха от предстоящото световно първенство по футбол, новия модел беемве трета серия и пищния бюст на русата сервитьорка, и обратно. Къдрава млада дама, вляво от мен, авторитетно обясняваше, че тая пролет никой вече няма да носи чарлстони, а прави панталони, докато приятелката й беше убедена, че първите ще са модерни поне до зимата. Виждате, че е достатъчно човек да си пие кафето и да се ослушва, за да е в течение по тези глобални проблеми.

Преглеждания: 305

☆ ☆ ☆ ☆ ☆

Още обяви в Bazar.BG