БГ Джаз - Веселин Николов Джаз и още нещо Vesselin Nikolov ‎– Jazz And Something More... – BTA 12158 → Обява 31604835

БГ Джаз - Веселин Николов - Джаз и още нещо...

Балкантон ‎– BTA 12158

Jazz, Fusion, Experimental

1 Прощаване с идолите - Valediction To Idols

2 Елате при мене всички - Come Ye All To Me...

1 Гилгамещ - Gilgamesh

2 Самотният човек (На Христо Проданов) - The Lonely Man (To Hristo Prodanov)

Веселин Николов - сопран и тенор саксофон,

Веселин Койчев - акустична и електрическа китара,

Дочо Панов - бас китара,

Радул Начков - барабани, перкусия,

Сузана Ерова - вокал,

Теодоси Спасов - кавал,

Румен Бояджиев и Константин Цеков - синтезатори, вокален ансамбъл "Филипополис" и Студио Балкантон'87 - ФСБ

-

"Преди някакви си три десетилетия една от легендите в родното ни джаз-битие бе и Веско Николов. Помня, че при запознанството си с него изпитах благоговейно чувство, предизвикано от ореола му на полски възпитаник – тогава това означаваше почти ерес, но също и сертификат за модерност, за висш професионализъм. Беше завършил във Варшава - „Музиката на XX век – теория и естетика“, и магистратура – „Инструментална фактура на джаза след Втората световна война“, и говореше за тамошните страхотни джазмени като за момчета, с които е делил хляба и виното. Веско разбираше от хубави жени, от хубави моабети и особено от хубава музика. Почнеше ли да говори за нея, изведнъж се променяше и изпадаше в някакво озарено, експресивно, дори мистично състояние, досущ като в импровизациите си на подиума. Слушахме го, прежаднели за неговите наглед утопични идеи, за фанатичната му решимост да докара полската атмосфера в България, за припряното му, екзалтирано и често непонятно мисионерско слово. Знаехме, че ще направи нещо голямо. И не сгрешихме. Във времето, когато, както писа Данчо Рупчев: Светът кипеше от идеи, а България преживяваше поредната си дълга зима, Веско предизвести родната пролет, като по асоциация с ДюкЕлингтъновата социална сюита „Black, brown and beige“, обвърза с трикольора една формация, посветила се на насаждането на неудобната джаз-култура у нас – квинтета „Бели, зелени и червени“, и сложи провокативната си червена кърпа, заради която, а дали не и заради вечно пламтящото му лице, го нарекоха Весо Червения. Веско се появяваше пред публиката с тази крещяща кърпа на бикоборец и всъщност непрестанно се сражаваше с невежеството и страха. Той държеше на националната си принадлежност повече, отколкото показваше. И музиката, която твореше, огласяваше именно това, при цялата й универсална модерност. В композициите му присъстваха импулси на метроритмични структури от българския фолклор, мелодични и хармонични елементи, характерни за народната ни песен. И още – образи и интонации от старата църковна музика, към която питаеше особено пристрастие. И когато ситуацията около „Бели, зелени и червени“ се оказа „тясна“ за неговата душа, той не спря да основава състави, да свири в тях и да твори за тях. Написа и теоретична книга за джаза My Favorite Things, която през 1989 издадохме в издателство „Музика“...

Джазът.

Джазът – това уникално афро-американско творение, за хората в Европа, или по-точно за голяма част от музикантите и меломаните, все още притежава „екзотични“ измерения, без значение, че сме вече в началото на XXI век. На нас – европейците, като че ли ни липсва нужната сетивност и не успяваме истински да разшифроваме неговата „гобленова“ чувствителност...

При създаването на духовните си ценности тук, на стария континент, ние изживяваме редица комплекси, търсейки във всичко логичните решения, академичните правила и имитираме, и възпроизвеждаме възприетите категории. За съжаление, така са ни възпитавали още от деца и това ни кара да гледаме на всичко прекалено „отговорно и сериозно“. Затова, и като улегнали вече люде, мъчно странстваме в полетата на силните емоции..., не можем да се почувстваме истински свободни и разкрепостени.

Джазът трудно се открива на нотния лист, или, ако се мерне там, е между редовете на петолинията. Присъствието ми доста години в това изкуство – като хоби и професия, ме убеди, че за да можеш да „летиш“ в него с разперени криле, трябва да си се родил с това умение, с този дар Божи. Ето защо надареният от Бога артист има стремежа да бъде верен единствено на собственото си аз. В джаза това е задача с повишена трудност, да не говорим за България!...

… Опит за летене. „Бели, зелени и червени“.

Още като студент във Варшавския университет мечтаех, когато се завърна у нас, да създам свой оркестър, който да свири българска джазова музика. И успях да осъществя мечтата си, след като бях „открит“ за моя най-голяма изненада не от Пловдив, а от Пазарджик!

По това време бях представител на България в Европейската (по-късно трансформирана в международна) джазова федерация (между впрочем и един от седемте й основатели – б. а.) и кореспондент на „Jazz Forum“. Така че малко повече от 40 години преди датата на нашето пресъединяване към Европейския съюз аз бях интегриран в Европа и нейните неправителствени организации.

„Бели, зелени и червени“ се родиха на 1 октомври 1971 г. и концертираха под егидата на Младежкия дом в Пазарджик докъм средата на 1973 г., след което бяха уволнени по нареждане на ЦК на ДКМС. От 1 януари 1974 г. със заповед на Министерството на културата, ведно с ансамбъл „Тракия“, успяхме да се сгушим под крилото на Държавната филхармония в Пловдив. В продължение на 12 години бях лидер на формацията, свирех на саксофон и създавах българската част от репертоара й. През това време преживях не малко институционални и какви ли не още трансформации, както и емоции с различен заряд. Имах контакти с много музиканти по света, общувах с изключително интересни хора и се борех за нашата кауза така, както умеех, използвайки опита си от Полша.

На 1 октомври 1983, точно 12 години, след като бях създал този състав, аз го напуснах. Свободен в мислите си като творец, тръгнах отново на път... и то в диаметрално противоположна посока! Както казва Стендал: „Животът е достатъчно кратък, за да живееш с превит гръбнак“.

Съставът преживя различни промени и просъществува до 1 януари 2000 г., когато бе ликвидиран от СДС-кмета на Пловдив, д-р Чомаков. Това може би бе естествената логика, но не и за мен!

Малко история.

Без да се впускам в подробности, ще припомня само няколко неща, които изпълваха ежедневието ни в началото и които от дистанцията на времето като че ли стават от ден на ден все по-актуални. Това са: гостуването ни на Международния джаз-фестивал в Рино, Невада, през пролетта на 1976 г.; участието ни на „Нюпорт-Ню Йорк“ (със сигурност най-големия и престижен джаз-фестивал в света) през лятото на 1979 г.; невероятните преживявания в Индия през 1980 г. на топ-фестивала на джаза в Азия – „Джаз Ятра“ в Бомбай, и на „Джаз-Фест“ в Калкута, плюс 23-дневно концертно турне в различни градове на тази огромна, прекрасна и загадъчна страна.

Паралелно с концертната си дейност у нас и в чужбина, с „Бели, зелени и червени“ работехме много активно във Факултета по музика на Народния университет по култура в Пловдив, който в качеството си на декан ръководих цели осем години.

Еклезиастика.

С упованието (ми) в благородната си мисия отдаваме своя талант, сили и възможности във възкресяването на духовност и изкуство, затаили корените си някъде дълбоко в миналото на народ, откърмил сътворители, надарени с необятна славянобългарска чувствителност. Това богатство от звуци на човешкото преклонение води душите и сърцата ни към висините на най-стойностните людски измерения – вярата и безкрайната добродетел.

Мечтая днес нашите музикални творения да носят в себе си поне малко от това толкова достойно и красиво целомъдрие и аскетизъм. Истински похвално би било по-често да обръщаме вътрешния си поглед към сияйния ореол на вечното и с таланта си да му служим. Така, както са го правили всички Големи – философи, писатели, художници и музиканти.

В житейския си път успях да се убедя, че създаването на по-голямата част от вечно живите и непреходни стойности във всяко едно изкуство е постигано непринудено и незабележимо, без вътрешно напрежение и големи намерения. Ярки и трайни внушения раждат творци, които дълбоко вярват в силата на смирението и добротата човешка.

Вместо тост.

Колкото до повода за тези ми откровения, ще припомня една прекрасна сентенция на Спиноза: „Свободният човек за нищо друго не мисли толкова малко, както за смъртта, и неговата мъдрост се състои в размисъл не за смъртта, a за живота“.

още обяви в профила Грамофонче