Забравих да умра → Обява 39376465

“Забравих да умра” е покъртителна – и поучителна – история на човек, “невидял нищо друго освен крайности в живота”. Най-ценното в нея е, че е написана не от теоретизиращ, всезнаещ психиатър или психолог, а лично от страдалеца – с неговия патос, с неговите сълзи и с неговата кръв. Ритъмът е забързан и накъсан, повествованието – задъхано, нетърпеливо, езикът – цветен, непочтителен в падините, но и вдъхновен във висините на едно “красиво изцеление”. Днес Халил Рафати е преборил демоните си и от наркодилър се е превърнал в учител по здравословен начин на живот. И по надежда. Учител по надежда.

Халил Рафати е лектор, автор и предприемач в областта на здравословния начин на живот. Бил е автокозметик, дърводелец-мебелист, консултант по рехабилитация, детегледач, развеждащ кучета, управител на ресторант и наркодилър. Днес той е собственик на Malibu Beach Yoga и SunLife Organics – бързо разширяваща се верига барове за натурални сокове и смутита в Калифорния. Основател на Riviera Recovery – пансион за наркозависими и алкохолици в процес на рехабилитация – и член на настоятелството на манастира “Ташилунпо” в Билакупе, Индия.

“Напивах се почти всеки уикенд. Децата от квартала знаеха, че майка ми излиза вечер в десет и половина и къщата остава без надзор от възрастни. Не говоря за добрите деца, а за хлапаци като мен – пренебрегнати, оставени на произвола на съдбата, търсещи своето място под слънцето. Ако някой ми предложеше чаша или бутилка алкохол, изпивах я веднага. След това започнаха да ми предлагат хапчета – барбс, амфети, каквото дойде. Поглъщах ги и тях.

Бях навършил четиринадесет, когато баща ми се върна да живее вкъщи и изгони майка ми. Тя си взе апартамент под наем и аз прекарвах повечето време там. Правех я на луда с постоянните бели, в които се забърквах, докато накрая един от приятелите ѝ ми каза ясно, че не съм желан повече в апартамента. Подкани ме да напусна и да не се връщам никога повече.

Когато бях сам и уязвим, пристъпите бяха непоносими. Връхлетяваха ме със силата на товарен влак. Не смогвах дори да изляза от вкъщи. Свивах се на дивана в ембрионална поза със стомах на топка и стиснати юмруци, скърцах със зъби и дишах ускорено. Гърчех се неконтролируемо и клатех тяло напред-назад. Когато виждах, че отникъде не идва помощ, започвах да крещя: – Мамка ти! Защо ми причиняваш това?!

Натъжавам се, когато си помисля как без малко щях да пропилея всичко това. Бях довел живота си до такава разруха, че се провалих дори в опитите си да се самоубия. И сред цялата тази лудост, Божия милост и красиво изцеление, които преживях през последните дванайсет години, забравих да умра. Сега винаги ще помня да живея.”