Борис Христов - Български и руски църковни песнопения ККХ 1006 → Обява 40636549

Борис Христов - Български и руски църковни песнопения - 1977 г.

Балкантон - ККХ 1006

Жертва вечерняя / П. Чесноков.

Тебе поем / Зиновиев.

Блажен муж / Н. Кочетов.

Хвалите имя господне / Д. Христов.

Разбойника благоразумного / П. Динев.

Велико славословие / Струмски.

Блажен муж / Любимов

Нине отпущаещи / Д. Христов.

Многая лета / Дм. Бортнянски

Изпълнява Борис Христов - бас;

съпровожда Хор при Храм-паметник "Александър Невски" - София,

диригент Ангел Константинов

Борис Христов е български певец (бас), работил през голяма част от живота си в Италия. Определян е като един от най-великите оперни изпълнители на XX век.

През 1933 година е приет в хор „Гусла“, издържайки конкурс, толкова тежък, колкото и постъпването в операта. Диригентът на хора проф. Асен Димитров цени високо дарбата му: „Трябва да бъдеш благодарен на небето! Ти трябва да се отдадеш на пеене. Трябва да учиш. Имаш дарование, което ще те отведе до висоти, за гордост на България! Инак – грях ти на душата!“ При гостуването на Фьодор Шаляпин през 1934 г. в Софийската опера в ролята на Годунов, за по-голяма мащабност на постановката и подсилване на оперния хор са поканени няколко души от хор „Гусла“, сред които и Борис Христов. Така той участва в някои от представленията с Шаляпин и според думите на Любен Живков, негов приятел и хорист, е зашеметен: „Какво ми говориш ти – сола да пея! Видя ли го Шаляпин? Къде ще се бъркаме ние в работи за богоизбрани хора?“Все пак, според разказаното от Николай Масалитинов пред негови студенти, Борис Христов се явява пред Шаляпин с молба за прослушване. „Великият певец, може би завладян от присъствието на този строен и стеснителен млад човек, веднага се съгласи. Когато младежът изпя едно-две неща и очакваше строгата присъда, Феодор Николаевич стана, прегърна го и очарован възкликна: „Мили мой, вие трябва да се учите! И непременно в Италия да се учите!“

Поради вродената му сдържаност и скромност дълго време от хор „Гусла“ не успяват да склонят Борис Христов да е солист. Но на концерт на хора през 1940 година в зала „България“ Борис Христов изпълнява като солист песента „Ех ты, степь широкая“ и получава възторга на публиката и три биса. Освен в „Гусла“ пее и в Академичния хор, а след това постъпва и в хора на храм-паметника „Свети Александър Невски“, където работи с диригента Добри Христов и неговия помощник Ангел Попконстантинов. Все повече се увлича в концертната дейност на хоровете, а гласът му прави все по-силно впечатление. В началото на 40-те години е поканен в камерния църковен хор към дворцовия параклис, висококвалифициран състав, в който са и Рафаил Алексеевич, Георги Алексеевич и Ангел Попконстантинов. Пак по това време колегите му от хор „Гусла“ го насърчават за певческа кариера и изпращат писмо до Министерството на просветата за отпускане на стипендия за обучението му в Италия.

На Богоявление 1942 година (19 януари) Борис Христов участва в службата на малкия хор пред дворцовия параклис. Температурата е минус 18 градуса и след службата са поканени на малка закуска; започват песни, а цар Борис III влиза и чува изпълнение на Борис Христов. Възхитен от гласа му, той проявява желание да присъства на негов спектакъл в операта и, разбирайки, че е съдия, изразява мнение, че съдиите са нещо важно, но има достатъчно, а добрите певци са рядкост. Ангел Попконстантинов обяснява за отдавна чаканата стипендия. През април Министерството на народното просвещение отпуска на Борис Христов стипендия за едногодишно усъвършенстване в Италия.

Заминава за Италия на рождения си ден, 18 май 1942 година. От хор „Гусла“ му дават писмо до Бениамино Джили с молба за изслушване и съдействие. Така той приключва с юридическото поприще, но години по-късно споделя: „Правото ми даде много за израстването ми като личност, като съзнателен гражданин, ме накара да мисля широко и да преценявам всички постъпки по-мъдро, да анализирам, да вземам бързи, логични решения“.

В Италия Борис Христов се явява пред Джузепе де Лука, който му препоръчва Рикардо Страчари в Рим и обещава да следи обучението му. Възниква въпросът бас или баритон е гласът му: Де Лука повече клони към бас с високи тонове, Страчари обаче смята, че е баритон. Следва прослушване при Бениамино Джили, който също се колебае, но по-скоро смята, че е бас-кантанте; препоръчва му Кароци в Милано. Първоначално Христов избира Кароци (който също смята гласа му за баритон), но след месец отива в Рим при Страчари. Самият той е много объркан: „Какъв певец съм аз – бас или баритон? Ужасно, ужасно!“, но постепенно се убеждава, че е бас, и успява да убеди и Страчари, че е такъв. Уроците са интензивни, дори през ваканцията маестрото го кани в родното си място, за да продължат. През 1943 година военновременните условия и бомбардировките на Рим усложняват положението на певеца; през тази година той два пъти се връща в България (април – юни, август – октомври),единия път внезапно и Страчари го търси чрез българското посолство: „Къде е този момък? Намерете го и го доведете с полиция! Знаете ли какво губите? Та той е изключение. Неговите заложби не могат да се проиграват – те принадлежат на света!“ В София той се среща с български музиканти, прави самостоятелен концерт в Радио София, акомпанира му Асен Димитров; от концерта оцелява един запис.

На 1 ноември 1943 година Борис Христов отново се отправя на запад, този път спира в Австрия. Взима уроци при проф. Грасроот във Виена, при проф. Карпи в Прага, записва се на курс по драматично изкуство в Моцартеума в Залцбург, учи немски – но „все мечтая за Страчари и Де Лука“. Има концерти във Виена и Дрезден. Във Виена се явява на прослушване в Щатсоперата, но председателят на журито Карл Бьом го отхвърля, държейки се надменно и пренебрежително; казва му, че нямат нужда от такива гласове. Когато Христов става известен, Бьом се явява пред него с комплименти за гласа му, канейки го в свои представления, но Борис Христов му припомня случая и отказва всякакви участия под негово диригентство.

В края на 1944 година България е вече във война с Германия. В Австрия Александър Цанков създава българско правителство в изгнание и формира военен корпус от българи, които да се бият на страната на Германия. Борис Христов е поканен, но отказва да се включи в него. След няколко дена е арестуван и изпратен в пленнически лагер до Фелдкирх. Освободен е от него през май 1945 година от френските войски. Командващият полковник, чул неговото пеене, му помага да отиде в Италия, осигурявайки му придвижване до границата с военен джип. По-късно Борис Христов полага всички усилия да намери този човек („Той беше моят спасител!“), но безуспешно.

В Италия се оказва без никакви средства. Маестро Страчари с готовност подновява уроците си безвъзмездно, предишният му хазяин го настанява също безплатно, от Ватикана му отпускат карта като на бедняк за паничка чорба дневно. За да засити глада си, той пие много вода, но тревогата му е да не съсипе гласа си.

Първият концерт на Борис Христов в Италия е през декември 1945 година в Рим, със симфоничния оркестър на музикалната академия „Санта Чечилия“, и е посветен на българската и руската музика. Той е част от цикъл концерти за международната култура, организирани от „Конвеньо д'арте“. Извикан на бис, пее оперни арии от Моцарт и Мусорски. Пресата отбелязва както прекрасния му глас, така и отличната школовка и зряло музикално чувство.

Оперния си дебют прави на 12 май 1946 г. в малката роля на Колин от операта „Бохеми“ на Пучини при откриването на новата опера в Реджо ди Калабрия. По-късно той разказва на Пенка Касабова: Като се изправих на сцената и прегърнах палтото, което уж трябваше да подавам, изведнъж се почувствах Колин. Просто не усещах, че играя, а бях Колин. Излезе чудесно. Салонът гръмна от ръкопляскания, които продължиха много. Тогава диригентът ми помаха с палката си и рече „Давай, Борис, ще го повторим“. Изпях арията повторно, но с това не се свърши. Аплодисментите се засилиха, та трябваше и трети път да пея арията на Колин. Тогава усетих, че мястото ми е на сцената. Колкото се радвах аз, толкова се радваха и другите млади певци край мен, а бях единствен чужденец между тях. Ето, това беше кръщението ми на оперната сцена.(бисовете са за арията „Веккия дзимара“.

Следват много покани за участия. Междувременно след деветосептемврийския преврат новата власт в България не му подновява българския паспорт, което създава пречки и за музикалната му кариерата – поканен е на 3-месечно турне в Испания с най-големите италиански артисти, включително Бениамино Джили и Мафалда Фаверо, но липсата на паспорт осуетява участието му (1946). Нещо повече, от българското посолство го заплашват, че ако отиде, ще пишат до министерството в България и до всички вестници против него. „Не заминах само от страх да не пострадат родителите ми. От такива хора всичко може да се очаква <...> Нещастна България!“ – пише той до Пенка Касабова, а малко по-късно: „Реших в никакъв случай сега да не идвам, защото вече знам със сигурност, че няма да изляза“. Въпреки това идеята му за концерти в България не го напуска.

През 1947 – 1948 година в репертоара му са повече от 10 значими роли: Рамфис от „Аида“, Оровезо от „Норма“, Досифей от „Хованщина“, Пимен и Борис Годунов от „Борис Годунов“ и други. Участва в спектакли в Римската опера, Сан Карло в Неапол, в операта на Триест, в летния театър „Терми ди Каракала“ в Рим, във венецианския оперен театър Ла Фениче, в оперния театър в Палермо и други. Пее за първи път в Ла Скала в „Реквием“ от Брамс под диригентството на Виторио Гуи, по време на концертния сезон.

В този период особено значение за неговото развитието има работата му с големия руски педагог, театрален и оперен режисьор Александър Санин. Участва в три негови постановки: на „Борис Годунов“ в Римската опера, в ролята на Пимен (февруари 1947), на „Хованщина“ в Триест (февруари 1948) и отново на „Борис Годунов“, но в Каляри и вече в главната роля на Борис Годунов (март 1948).

По това време започва и сътрудничеството му с Исай Добровен, изиграл значима роля за музикалния му път. Добровен го кани в „Хованщина“ и в „Борис Годунов“ (1949).[35] Правят записи на „Княз Игор“ и „Садко“ (1950). Той го убеждава във възможностите му да изпее едновременно две партии в „Княз Игор“: на Галицки и Кончак, както и трите басови партии в „Борис Годунов“: на Борис, Пимен и Авраам (при запис).

През 1949 година пее в няколко опери в Ла Скала, сред които първата постановка в този театър на „Живот за царя“ („Иван Сусанин“), с голям успех. Излиза и в ролите на Досифей от „Хованщина“, граф Робинзон от „Тайният брак“ на Чимароза, Галицки и Кончак от „Княз Игор“.

След като прави грамофонен запис на „Борис Годунов“ с оркестъра на Лондонската филхармония под диригентството на Караян, Борис Христов е поканен за участие в същата опера в Кралския театър „Ковънт Гардън“ през декември 1949 година. Неговото условие е да се приеме партитурата на Римски-Корсаков и е постигнат компромис. При първата репетиция с декор обаче настъпва критичен момент – той отхвърля сценографията на Питър Брук като несъвместима с духа и трактовката на произведението. Отхвърля и съветите на Караян да не пропуска шанса си и в резултат на конфликта отказва участието си и си стяга куфарите; в последния момент директорът на театъра Дейвид Уебстър отстранява Брук и дава право на Христов да действа според своите схващания. Промените в сценографията и в цялостното изграждане на спектакъла, създаването на творческа атмосфера и блестящото изпълнение на Борис Христов водят до огромен успех. Това е началото на дългогодишно сътрудничество с „Ковънт Гардън“.

Изявите му в Италия продължават: през май 1950 г. за пръв път пее крал Филип в „Дон Карлос“ на Джузепе Верди, друга от най-популярните му роли, по време на флорентинския музикален фестивал (Maggio Musicale Fiorentino). През 1951 година по време на същия фестивал прави забележително изпълнение в „Сицилианска вечерня“ (ролята на Прочида) с диригент Ерих Клайбер и с участието на звезди като Мария Калас, с която често си партнира през следващото десетилетие. Изпълнява една от най-значимите си роли – на Мефистофел във „Фауст“ на Шарл Гуно, която получава широк отзвук в европейския печат.

В началото на 50-те години завоюва голяма популярност във Франция. През 1952 година участва в получилия широка известност запис на „Борис Годунов“ в Париж, в който, по идея на диригента Исай Добровен, изпълнява и трите басови партии – на Борис Годунов, Варлаам и Пимен – три роли, твърде разнообразни, които той разграничава характерно и, според музиковеда Марсел Клавери, единствената им обща черта е красотата на тембъра на певеца. Записът носи на Борис Христов първата висока награда – голямата международна премия за грамофонна плоча (1953). Следват участия на парижката сцена, посрещнати възторжено.

През 1950 година получава покана да пее в нюйоркската „Метрополитън Опера“, но не е допуснат на територията на Съединените щати поради развихрилия се тогава маккартизъм, въпреки че не живее в България от десетилетие и фактически има разрешение за постоянно пребиваване в Италия, а и никога не е бил член на каквато и да е политическа партия. Борис Христов прави дебюта си в Съединените щати през 1956 година в операта в Сан Франциско и Лос Анджелис. След това, въпреки многото покани от „Метрополитън Опера“, той така и не гостува там.

През втората половина на 50-те години Борис Христов пее на сцените в Южна Америка с огромен успех.

През 50-те години гастролира три пъти в Испания (в оперния театър „Лисео“, Барселона), където за първи път прави опит всички певци да пеят на оригиналния език, руски, и в общи линии успява. Няколко пъти води със себе си и други български певци, между които Тодор Мазаров. По-късно гостува и в Мадрид.

Между 1955 и 1957 година Борис Христов реализира една от своите големи идеи: записва 63 песни на Модест Мусоргски (пълния цикъл) в четири грамофонни плочи. Записът е направен от La voix de son maître – Paris с националния оркестър на Френското радио под диригентството на Александър Лабински, а книжното тяло към албума е отпечатано през 1958 г. Певецът прави сам подготовката, пише подробни анализи към всяка песен, организира преводите – всички песни са отпечатани на руски, английски, френски и италиански, търси най-вярната стилистика. Критиците наричат неговото дело изследователско и „истински паметник на славата на Мусоргски“, с възхищение от целия запис се питат дали геният на композитора се разкрива най-добре в „Борис Годунов“ и „Хованщина“ или в тези малки песни с неочаквано сложно и покъртващо звучене в изпълнението на Борис Христов. Певецът пише: „Безмерната ми любов към гения на Модест Мусоргски ме накара да прегърна певческото изкуство“, и посвещава тези записи на паметта на брат си Николай Христов.

След кратко отсъствие от сцената през 1964 година поради тежка операция на мозъчен аневризъм (кръвоизлив) Борис Христов продължава кариерата си.

През 1970 година Борис Христов посещава Съветския съюз за участие в „Болшой театър“ като Борис Годунов под диригентството на Генадий Рождественски. Гастролът му е провален, тъй като му заявяват, че диригентът е получил сърдечен удар. По-късно в Лондон те все пак работят заедно и певецът разбира, че Рождественски не е имал проблем, а му е било наредено да не дирижира.

През седемдесетте години на миналия век отношенията на Борис Христов с българските власти постепенно се затоплят.

През октомври 1976 г. той осъществява записи в катедралата „Свети Александър Невски“ в София на църковнославянски песнопения, заедно с хора на катедралата и диригента Ангел Попконстантинов. Издадени са като грамофонна плоча „Български и руски църковни песнопения“ от „Балкантон“ следващата година, като Борис Христов взима активно участие и в самата работа по създаването на плочата.

През 1978 година отново прави записи в храм-паметника „Свети Александър Невски“ – през септември записва първата част на „Литургия Доместика“ от Александър Гречанинов, с участието на Българската хорова капела „Светослав Обретенов“ и малък струнен състав от Симфоничния оркестър на Българското радио и диригент Георги Робев. Това е първият запис в света на „Литургия Доместика“, а в изпълнението ѝ за пръв път е включен оркестър, макар и малък. Записите на Борис Христов, направени в България, се преиздават през 1983, 1987 и 1998 г. от „Балкантон“.

Изявите на Борис Христов в нови спектакли и концертната му дейност продължават и през 80-те години. Критикът Франсоа Лафон отбелязва през 1984 година: „Вече 70-годишен, Борис Христов продължава да пее, гласът му е почти непроменен. Неговите неотдавнашни парижки рецитали бяха триумфални“ (сп. „Льо монд де ла мюзик“, бр. 67). През 1986 г. на концерт в „Театро Комунале“ в Болоня публиката го аплодира 10 минути. Приключва кариерата си с концерт в Българската академия за изкуство и култура в Рим на 22 юни 1986 г.

още обяви в профила Грамофонче