Картичка/снимка актьора Любомир Димитров → Обява 43063702

размери 10,5*15 см

Дата на раждане - 04.08.1930

Място на раждане - София, България

Любомир
Асенов Димитров завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо
Сарафов" през 1954 г. С мъжествена красота, висок ръст, с прекрасна
фигура и дълбок баритон, той е от онези всестранно надарени актьори,
които владеят публиката, карат я да плаче и да се смее.

Впечатлява още с дипломния си спектакъл като актьор в „На дъното“ -
роля, която, както пише Севелина Гьорова, е „роля на неговата същност,
призвание, сраснало се със самото му човешко същество“. Със 180 образа
на сцената на Военния театър - от ролята си в „На дъното“до „Последният
посетител“ /1987/ – актьорът остава верен на Театъра на армията.

Макар и предимно театрален актьор, Любомир Димитров има и над 25 роли в
киното - от първия филм /1951/, през участието в „Под игото“, „Следите
остават“, „Среднощна среща“ (като Ивайло), „Заветът на инката“ (Ел Браво
Валиенте), „Калоян“ /1963/, „Боянският майстор“ /1981/, „Константин
Философ“ /1983/, „Мъгливи брегове“ /1986/, до „Да излъжеш дявола“.

Любомир Димитров за себе си:

„Обичам всичките си роли, но предпочитам особено три: Арбенин в
„Маскарад“ от Лермонтов, президента в „Коварство и любов“ от Шилер, и
Бай Ганьо в „Щастливецът иде“ /Руси Божанов/.

Пресата:

„За най-страшните от своите герои Любомир Димитров е търсил по капчица пощада. Капчица човешка и артистична милост”.

Критиката:

„Той създаде сложни и противоречиви персонажи, диапазон от
лирико-героични до трагични и комедийни характеристики. Те впечатляват с
необикновената си простота и аналитичност, с лаконизма и
философско-мащабните си измерения”.

Севелина Гьорова:

„Липсва ни красивият баритон, липсва ни
способността му да бъде извисен и романтично приповдигнат в Арбенин от
„Маскарад“ на Лермонтов, като Живко в „Майстори“ на Рачо Стоянов и
неочаквано толкова сочен, ярък, комедиен като Бай Ганьо от „Щастливецът
иде“...

Екатерина Василева-Петрова:

„Воюваше не просто срещу Ганьо, а срещу
„ганьовщината”, лишена от всякакви скрупули, лишена от морални норми и
задръжки. Груба, хищна, вълча се оказа природата на този Ганьо”.

Джуни Александрова:

„Любо беше един от най-интелектуалните актьори, роден талант, с богата
ерудиция, покоряващ сцената с чар и невероятен артистизъм, с
непосредствен аристократизъм. Красив, одухотворен, пресъздаващ остри,
точни образи. Притежаваше силно развита рефлективност, вечно търсещ,
като че благословен от Бога. Изгради едни от най-монументалните образи в
българския театър.”

Петър Гюров:

„Ако се бе родил в Америка, със сигурност би покорил Бродуей, Холивуд.
Самият той не знаеше всичките си възможности. Много ми е мъчно, че
последните 10 години го изолираха от неговия живот - театъра, че киното
не разгърна потенциала му... нямахме право да го забравим...
Пенсиониран, той страшно страдаше, че не игра, затвори се в себе си..., а
можеше да обогатява още театралната ни култура. С мъка и недоверие
посрещнах вестта за смъртта му. Мислех си, че точно тази роля не може да
направи, но той изигра и нея. Последната трагическа роля на Любо...”