Домът на скитащите - Фантастична повест - Александър Мирер → Обява 44215241

Александър Исакович Мирер (на руски: Александр Исакович Мирер, 2 май 1927, Москва - 18 юли 2001, Москва) е съветски и руски писател-фантаст, литературовед, критик и преводач. През 1946 г. постъпва в Московския държавен университет, но след година е изключен. Формално не получава висше образование. По основна специалност е инженер. Работи като главен конструктор във Всесоюзном НИИ электротермического оборудования, а от края на 1980-те - като редактор в издателство "Текст". През 1960-те години Александър Мирер влиза в неформалния московски кръг на писателите-фантасти (в този кръг влизат Аркадий Стругацки, Север Гансовски, Анатолий Днепров, Еремей Парнов, Михаил Емцев, Дмитрий Биленкин и др.). Александр Мирер дебютира във фантастиката с повеста "Будет хороший день! " (1965). Неговата първа авторска книга е детската фантастична повест "Субмарина "Голубой Кит"" (1968). През 1969 г. са публикувани две повести, които правят Мирер една от най-значимите фигури в съветската фантастика по това време - "У меня девять жизней" (разширен вариант излиза през 1990 г.) и "Главный полдень" (през 1976 г. излиза в разширен вариант като роман под името "Дом Скитальцев" - по мотиви от романа е направен художествения филм "Посредник"). През 1970-те и 1980-те години Мирер работи основно като литературовед, публикувайки под псевдонима Александър Зеркалов статии за творчеството на Михаил Булгаков, братя Стругацки, Джон Толкин и други съветски и задгранични автори. През 1988 г. в САЩ е издадена неговата монография "Евангелие Михаила Булгакова" (преиздадена в Русия през 2003 г.).

-----------------------------------------------------

Пролог

Тугарино, вечерта

Бронираните коли се наредиха около хълма. Ажурната сянка на телескопа падаше върху източния склон като огромна маскировъчна мрежа и се точеше към хоризонта. Високо загърмяха мегафоните, басовото им ехо отскачаше от стените.

- Спокойствие, спокойствие... Не излизайте извън оградата, не се приближавайте до колите... Освободете пътя на колите...

Командирът на дивизията седеше в газката си и шареше с бинокъл по склона. Пред административната сграда кипеше гъста тълпа. От нея се отделиха двама. Момченце и офицер. Момченцето приклекна, размаха ръце и се втурна през портала към командирската кола на първи батальон.

- Пуснете го! - тихо каза командуващият. - Не е ли същото хлапе...

Той видя как момчето скочи върху бронята и след минута по радиото зазвънтя трескавият му алт:

- По-бързо, по-бързо, ох, моля ви се, по-бързо, той лежи в оврага!

Командуващият заповяда:

- Шести, изпратете кола с момчето... Тук Първи. Внимание! Четвърти, започнете движението!

Колоната от бронетранспортьори, разтегната по шосето, се обви в дим и тръгна нагоре - между колите на обкръжението. "Спокойствие! Граждани, дайте път на колите! " - призоваваха мегафоните. Един след друг бронетранспортьорите се изкачиха на хълма, внимателно разцепвайки тълпата на малки групи. Колите бяха докарали следствената комисия. Тя пристъпи към работа - офицерите наизскачаха сред тълпата. Командуващият се намръщи - докъде я докарахме. Да обискираме своите... Разбираше, че няма друг начин и че преди всичко трябва да се изземе тайнственото оръжие, което превръща хората в пришълци. Разбираше и все повече се мръщеше, докато оглеждаше околността с бинокъла си. Това, което ставаше, не се побираше в главата му. Война без противник. Война, в която всеки можеше да се окаже противник. Това беше невъобразимо. В окулярите се мяркаха обърканите, понякога озлобени лица на парашутистите. Командуващият нямаше право да обяснява на офицерите и войниците смисъла на операцията. За всички освен командирите на батальоните дивизията провеждаше карантинна охрана: уж в Тугарино има някаква болест, епидемия...