Американска звезда. Книга 1-2 - Джаки Колинс → Обява 46449567

Книга първа

Пролог

Декември 1992

ЧРД

В целия свят милиони почитатели на суперзвездата Ник Ейнджъл отпразнуваха трийсет и петата годишнина от рождението му и премиерата на най-новия му филм "Тъжният убиец".

Студио "Пантър" излезе със специално съобщение, че Ник няма да присъства на премиерата на "Тъжният убиец" в Лос Анжелос, както се очакваше. Според говорителя на Ейнджъл актьорът щял да прекара рождения си ден в Ню Йорк.

"Ю Ес Ей Ту дей"

Ню Йорк, 15 декември 1992

От както се помнеше, утрините бяха най-неприятното време за Ник Ейнджъл. Излежаваше се в леглото със затворени очи, без никакво желание да напусне спокойствието на тъмнината, и се опитваше да се пребори с неохотата си да стане и да се изправи лице в лице с още един пореден ден. Особено пък този - рождения му ден.

Трийсет и пет.

Ник Ейнджъл бе изпълнил трийсет и пет.

Господи! Вестниците щяха да изпитат страхотен оргазъм от това. Вече не беше момчето чудо. Възрастта бавно пълзеше към него.

Лежеше, без да помръдне. Може и да минаваше обед, но колкото повече отлагаше ставането, толкова по-добре, защото му беше ясно, че щом се размърда, веднага ще се нахвърлят върху него. Хъни - приятелката му, с която живееше. Харлан - неговият така наречен камериер. И Тереза - вярната му помощничка, шампионка по карате.

Неочаквано чу някой да се движи из стаята му. Леко шумолене на коприна и едва доловим аромат на "Уайт Дайъмъндс" - Хъни бе голяма почитателка на Лиз Тейлър. Всъщност Хъни изобщо си беше почитателка - на периоди.

Така-а... и защо изобщо е с нея?

Основателен въпрос. Там е работата, че в живота му има твърде много въпроси и твърде малко отговори.

Хъни тихо пристъпваше към него. Красивата блондинка Хъни с умопомрачителното тяло и с ум колкото на пиле. Усети, че тя вече се е изправила до леглото му и го гледа с желанието да го събуди.

Много лошо, скъпа. Махай се от главата ми. Не съм в настроение.

Щом се убеди, че си е отишла, бързо стана и за по-сигурно се заключи в модерната си баня, чието обзавеждане бе от стомана и стъкло.

Оох... Ник Ейнджъл сутрин. Вече не бе някогашният мъж, макар че все още бе привлекателен - въпреки петте килограма излишно тегло, кървясалите очи и разпътния начин на живот.

Ненавиждаше се заради вида си. Отвращаваха го излишните килограми, които бе натрупал. Трябваше да спре да пие. Нямаше да е зле да сложи в ред живота си.

Ник Ейнджъл. Въздълга черна коса. Наситено зелени очи. Бледа кожа. Набола брада. Макар че бе висок близо един и осемдесет, изобщо не изглеждаше едър. Хубостта му нямаше нищо общо с идеалното. По-скоро като че ли поглъщаше..., омайваше. И въпреки че бяха кървясали, зелените му очи пронизваха и хипнотизираха. Носът, който някога бе чупил, му придаваше необходимата доза фаталност.

Ето, навърши трийсет и пет. Възрастен.

По-възрастен, отколкото си бе представял, че ще стане.

Светът обаче продължаваше да го обича. Почитателките му все още го боготворяха, защото е Ник Ейнджъл, и той им принадлежеше. Те го бяха издигнали на едно изключително място, където обаче бе пълна лудница и никой не можеше да остане с ума си.

Това вече е прекалено много - мислеше той с горчивина, докато плискаше вода на лицето си. - Ласкателствата, безкрайното внимание. Унищожителни... досадни... задушаващи... Ужасно противни.

Усмихна се мрачно.

Добре дошли в приюта за душевноболни. Добре дошли в моя живот.

Вдигна телефонната слушалка и се обади в подземния гараж на един от шофьорите си - телохранители.

- След малко слизам - предупреди тихо с дрезгав глас. - Изкарай ферарито. Не искам шофьор.

И се обади на летището да ми подготвят самолета. Ще летя.

- Добре, Ник. Аа, честит рожден ден, приятелю.

Майната му на рождения ден. Знаеше, че цял ден ще чува единствено това.

Излезе от банята и бързо се облече в обичайното черно, което беше нещо като отличителна черта за него. Панталон, риза, кожено яке и черни обувки за тенис. Сега му оставаше само да се омете от апартамента, преди да бъде принуден отново да започне да приема поздравления.

Щом влезе в хола, те се струпаха около него. Хъни, с перлено белите си зъби и закръглените гърди, обгърнати от розов ангорски пуловер, с къса пола, възбуждащо шумоляща около бедрата й.

Харлан, шантав чернокож с буйна, изправена коса и пастелен грим.

Тереза, дълга над един и осемдесет, с мъжко лице.

Какво странно трио! Те обаче му принадлежат. Той ги притежава. Плаща за всяка тяхна стъпка.

- Изчезвам - нервно им съобщи той.

- Къде? - попита Хъни, като тикаше към него покритите си с ангорска вълна гърди.

- Къде? - повтори Тереза, обвинително вторачила се в него. - Ще дойда с теб.

- Къде си тръгнал бе, човече? - добави Харлан, присъединявайки се към общия хор.

- Ще се върна скоро.

Може би. А може би не.