Точно в 24,00 присъдата е изпълнена.
Поетът в мен слага точка на поемата.
Последните редове са написани без редакция:
Да - истина е - за ръка
в оная нощ изведох я от себе си.
В свещените земи на паметта
край църквата на плачеща върба
убих я
с поглед.
Но не я погребах.
Край. Теа е мъртва, мъртва, мъртва.
Не си спомням лицето й, не чувам гласа й, не откривам мириса й. Коя, по дяволите, беше Теа?
Аз съм свободен! Свободен съм!
Някой ще ми каже ли?
Свободен ли съм?