Представете си, че сте невидими. Не съвсем невидими, а незабележими. Виждат ви, но не ви забелязват. Виждат ви всеки ден, всеки ден общуват някакви хора с вас, но реално не ви отразяват. Не виждат човека във вас... Ако никога не ви се е случвало и не можете да проумеете как е възможно това, трудно ще мога да ви обясня как се чувства един невидим човек. Човек, който иска да общува, да бъда полезен, да раздава от себе си, но не може, защото всъщност е невидим. Слял се е с интериора и вече отдавна го няма, макар да е още там.
Ако вече се виждате като малка молекула, помислете какво би ви вълнувало, терзаело, правило щастливи...За какво бихте мечтали с цялото си същество? Кое би ви развълнувало до безкрайност, кое би ви дало криле?...
Да не би да пожелахте да ви забележат? Да се радват, когато ви срещат, да ви доверяват съкровени неща, да ви обичат и да ви търсят?... Най-обикновените и най-истинските неща, които не струват нищо, а са безкрайно скъпи за всеки.
Това е мечтата на един обикновен продавач на лотарийни билети, един продавач на надежда, един от главните герои в книгата Улица Хавър. Странно как всеки търси това, което няма. Този, който е заобиколен от хора и внимание търси самота и спокойствие, а този който ги има, е тъжен, защото му липсва глъч и грижа...
И така. Нашият продавач на щастие всеки ден излиза в точно определено време, сяда на точно определо място и отваря куфарчето с късчета надежда. И започва да наблюдава света. Светът, който минава, живее, влюбва се, тъгува пред очите му. Всеки ден. И така години.
Човекът с билетите е човек със сърце. Той не се само вижда хората, които минават всеки ден пред погледа му в точно определен час и минути, но и влиза мислено в техния свят. Започва да живее с техните проблеми и тревоги, да открива радостите им, да ги посреща и изпраща. Целият поток от хора, бързащи за гарата, минавайки пред очите му сутринта, състезавайки се с времето, той наблюдава всеки ден. Едни и същи хора в едно и също време, в една и съща посока, всеки ден.