Пролог
Пред блок номер седем гражданинът Никифоров се спря.
Метна на рамо греблото, което обикновено носеше със себе си, и огледа насъбралата се тълпа. Навалицата привличаше, теглеше към себе си. В нея имаше мъже и жени, които си шепнеха и се провикваха.
Да беше някоя мълчалива мъжка тълпа, гражданинът Никифоров изобщо не би спрял, но сега му се дощя да се смеси с тълпата, да си пошушука с някого, да се провикне на свой ред.
Едва Никифоров се мушна в навалицата, и веднага някакъв небръснат човек му прошепна на ухото:
- И какво, както са си с раса ли ги отведоха?
- Не зная - изтръпна гражданинът. Тези неприятни думи го уплашиха. Не разбра напълно думата "раса", но какво значи "отведоха", веднага се досети.
- Да, с раса - каза високо гологлав дангалак. - Вървят един до друг петима монаси, а ръцете им - оковани във вериги.
- Изведоха ги от входа и ги натикаха в един жълт фургон.
- Какви ги дрънкаш! Какъв фургон! Те носеха куфар, натъпкан с пари.
- Ама не сте ли чули? В Перловка се появили черни монаси, три торби злато отмъкнали.
- Какви монаси? Какво злато? В нашата махала само Геврека имаше монаси, но му ги задигнаха.
- Монасите! Отмъкнали ги в кошница.
- Че как ще се поберат в кошница?
- Пу! - плюна Никифоров и си помисли: "Защо ми трябваше да се бутам тука? Ще взема да се забъркам в някоя каша". Дръпна се встрани и се блъсна в някаква бабичка, която внимателно го разглеждаше.
- Я чакай, гълъбче - каза тя и препречи пътя му с рамо. - Не си ли ти оня, дето е бъркал в бюфета? Защо пребледня?
Гражданинът Никифоров стана бял като мъртвец и търти да бяга.