Стълбата над ветровете → Обява 17188318

„Стълбата над ветровете“ (оригиналното заглавие е The Greater Trumps или букв. „Високите аркани“) е авторска интерпретация на митологията, свързана с картите Таро. Всъщност не може да се каже, че съществува подобна завършена митология заради множеството нерешени спорове между историците и теоретиците. Това е още един повод за професор Уилямс да пусне на воля своето въображение.
В историята участват няколко объркани малки и пораснали деца, само на стъпка от мъдростта. Какво се случва, когато дадеш огромна сила на едно дете? Какво се случва, когато дадеш на един автор власт над европейската митология?
Семейство Конингсби намира старинно и особено могъщо тесте карти Таро и неусетно се озовава в центъра на емоционална буря, която има и своите безспорни климатични проявления. Героите трябва да се справят не само със своите противоречия, а и с далеч по-силни и заплашителни врагове, които ги дебнат досами прага на техния свят.
Нанси, дъщерята на Лотеър Конингсби, е вече сгодена. Нейният смугъл годеник не прави нищо особено, за да разсее загадъчността, която витае около него, и това, че произхожда от изтъкнато циганско семейство, в което междуособиците продължават вече десетилетия.
Нищо неподозиращите членове на обикновеното лондонско семейство се изправят срещу естествени и свръхестествени сили, които поставят на изпитание цялата им вяра. Дали все пак ще бъде възможно за тях да пораснат, да се издигнат над дребнавостта и ежедневните дрязги?
Героите стигат до ръба на ръба на омразата, до ръба на разрухата. Призованите стихии излизат от контрол и ситуацията изглежда без изход. И това е прагът, на който застава и самият писател, за да зададе своите високо морални въпроси. Оказва се, че това е и пределът на самия разум, пределът, на който човешкото същество се оголва от своята суета и достига до най-съкровените си дълбини.
С необикновено майсторство и вещина Чарлз Уилямс съумява да сближи в своя разказ ежедневното и магическото, правейки ги почти неотделими едно от друго. Той успява да изгради духовен свят, преизпълнен с чудеса, който вече е достъпен и за българския читател. Писателят не се уморява да изследва всяка пукнатина във Вселената, докато въображението му прелива от образи, без да е нужно допълнително да експериментира с езика – понеже поначало словоредът и думите, които използва, са крайно необичайни. Дори „свикналите“ със странността му, понякога се препъват и се питат дали изобщо написаното от него е „достъпно“. Панорамните платна, които Уилямс изтъкава пред взора на занемелите си читатели, все така стъписват. Той посочва нещо, което изглежда очевидно за него, но на останалите може да бъдат нужни хиляди години, за да го забележат.
Редовни негови придружители из Оксфорд са по-младите Кингсли Еймис и Филип Ларкин. Сред неговите почитатели се нареждат критиците Морис Боура, Хелън Гарднър, Джон Уейн и Томас С. Елиът – последният споделя в предговора си към незавършения, издаден посмъртно роман на Уилямс, „Вечерта на Вси Светии“ (1945)