Децата на Арбат. Книга 2: Трийсет и пета и други години Анатолий Рибаков → Обява 23589220

66561
Децата на Арбат. Книга 2: Трийсет и пета и други години
Анатолий Рибаков

Саша отиде на строежа. Върху долната рамка селяните поставяха през два метра греди, така отделяха места за всяко добиче. Поставяха ги на „шип“, за да бъде конструкцията здрава. По цялата дължина на подпорките издялкваха длабове, в тях хоризонтално се наместваха гредите, образуващи стените.

Красива, изпипана работа. Саша не можеше да се начуди как се правеше всичко това с такива простички инструменти: брадва, трион и ножовка, длета — широко и тясно, ренде, гладич, руканче; как се постига такава точност с помощта на отвес, терзия, просто водно равнило.

И той би могъл да върши тази работа, но днес закъсня и пак го накараха да дялка греда за горната рамка.

— Изпрати ли другаря си? — попита го Сава Лукич.

— Изпратих го.

— Къде ще го водят? — попита един мургав сух селянин с гърбав нос, Степан Тимофеевич.

— Кой знае — отговори Саша.

— Може да му е изтекла присъдата — каза Сава Лукич.

— На свобода, викаш? — ухили се Степан Тимофеевич. — На свобода не откарват с милиционер.

— Хората в Кежма разправят — убили някакво началство, във вестниците пишело — обади се друг селянин, и той се казваше Степан, но не Тимофеевич, а Лукянович, — убил го някакъв трокцист, дето са против колхозите, дето искат тия колхози да ги разтурят.

— Амчи то как сигинка да ги разтурят — кисело се позасмя Степан Тимофеевич, — кво ще раздават? Кво ще ни върнат? Всичко попиляха…

— Я стига — Сава Лукич боязливо се озърна, — ти недей много таквоз…

— Кво недей много?!

— Ми туй, че всичко, начи, е от бога — каза Сава Лукич, — както е наредил господ бог, тъй си върви.

— Бог, та бог, все бог ви е виновен — злъчно отговори Степан Тимофеевич, — къде е тя, вашта църква? Бог нищо няма да стори вместо тебе, бог ще ти построи ли ей тоя краварник? Затриваме кравите, пък краварник строим.

— Ти пък недей да строиш — обади се трети селянин, Евсей, Саша не знаеше бащиното му име, всички му казваха просто Евсей, понякога добавяха неприлична рима.

— Ами къде да се махна оттука? — злобно отвърна Степан Тимофеевич. — Ей тия — той посочи Саша — ще си излежат присъдите и пайдос, където им видят очите. Пък за нас, селянията, нанийде няма път. Нали сме без пашапорти. Държат ни на едно място — стой и не мърдай! И на туй му викат свобода!

— Каква змия те ухапа сега?! — прекъсна го Сава Лукич. — Чуе ли те някой, ще се раздрънка, знаеш ли какво ще ти се случи?

— Знам — мрачно отговори Степан Тимофеевич, — затуй гинем я, щото мълчим, гаче са ни отсекли езиците.

— Ние трябва да си гледаме нашта работа, цяла сутрин бъбрим.

Наистина наближаваше пладне. И те пак се захванаха за работа.

Саша разбираше: хората искат да си поприказват, пък и защо да не си поприказват, но, види се, Саша им пречи — чужд човек е, а те вече знаят, че пред чужд човек е по-добре да си държиш езика зад зъбите… Тъжна картина…

Подир седмица-две извикаха в Кежма Пьотр Кузмич… Милиционери не дойдоха, просто наредиха чрез селсъвета: да се яви на еди-коя си дата.

— Може пък да ме пускат, а, момчета? — надничаше той в очите на Саша и Всеволод Сергеевич, търсеше съчувствие, подкрепа. — Щото моята присъда изтече още през ноември.

— Ами защо стояхте, щом е свършила? — попита Саша. — Защо не напомнихте?.......