Погребете сърцето ми в Ундид ний Ди Браун → Обява 28743761

к-317
Погребете сърцето ми в Ундид ний
Ди Браун

Документална книга за живота на индианците.

След изследователското пътешествие на Луис и Кларк до тихоокеанското крайбрежие в началото на XIX столетие броят на публикуваните материали, които описват „откриването“ на Американския Запад, достигна хиляди. Най-много от записаните случки и наблюдения са свързани с тридесетте години между 1860 и 1890 г. — периодът, отразен в тази книга. Това бе невероятна епоха на насилие, алчност, дързост, сантименталност, безцелно вилнеене и страхопочитание пред идеала на личната свобода от страна на тези, които вече я имаха.

През това време културите и цивилизацията на американските индианци бяха унищожени. От него водят началото си всички велики легенди на Американския Запад — разкази за търговци на ценни кожи, боцмани, златотърсачи, комарджии, наемни убийци, блудници, мисионери, каубои, селски учителки и заселници. Само от време на време се е чувал някой индиански глас и обикновено той е бил записван от перото на бял човек. Индианецът бе мрачната заплаха от преданията и дори да знаеше да пише на английски, къде би могъл да намери печатар или издател?

И все пак те не са напълно загубени, тези индиански гласове от миналото. Няколко автентични случки на историята на Американския Запад бяха записани от индианците било чрез пиктограми[1], било чрез английски преводи, а някои успяха да си извоюват отпечатване във второстепенни вестници, брошури или книги с малък тираж.

Към края на XIX век, когато любопитството на белите хора към преживелите войните индианци достигна връхна точка, предприемчиви вестникарски репортери често интервюираха воините и вождовете и им даваха възможност да изразят мнението си за това, което бе станало в Запада. Качеството на тези интервюта е доста различно в зависимост от способностите на преводачите или от желанието на индианците да говорят свободно. Някои се страхуваха от репресии, ако кажат истината, други изпитваха удоволствие да заблуждават репортерите с големи приказки и небивалици. Вестникарските изявления на индианците от онова време, трябва следователно да се четат със скептицизъм, макар някои от тях да са шедьоври на иронията, а други да горят от поетична ярост.

Измежду най-богатите източници на индиански изказвания от първа ръка са протоколите на съветите за сключване на договори и на другите формални срещи с цивилните и военните представители на правителството на Съединените щати. Новата стенографска система на Айзък Питмън дойде на мода през втората половина на XIX столетие и когато индианците говореха по време на съветите, зад официалния преводач стоеше чиновник — стенограф.

Дори когато срещите бяха в далечни краища на Запада, обикновено се намираше някой да записва речите, но поради бавния процес на превода голяма част от казаното можеше да се отрази и без стенография. Обикновено преводачите бяха метиси, които знаеха говоримите езици, но рядко можеха да четат и пишат. Както повечето народи без писменост те изразяваха мислите си изключително образно, така че английските преводи бяха изпълнени с живописни сравнения и метафори от света на природата. Ако един красноречив индианец имаше лош преводач, думите се превръщаха в плоска проза, но добрият преводач можеше да направи и посредствения говорител да звучи поетично.

Повечето индиански водачи говореха свободно и искрено на съветите с белите чиновници и когато през 70-те и 80-те години на XIX век придобиха по-голям опит, те искаха да посочват свои собствени преводачи и протоколчици. Именно през този период всички членове на племето имаха право да се изказват и някои стари хора не изпускаха случая да разкажат за събития, на които са станали свидетели в миналото, или да обобщят историята на своите народи. Макар че индианците, които живяха в годините на обреченост на своята цивилизация, отдавна са изчезнали от лицето на земята, милиони техни думи са съхранени в официалните протоколи. Много от по-важните заседания на съветите бяха отразени в публикувани правителствени документи и протоколи.

Въз основа на тези източници на почти забравената устна история аз се опитах да създам един разказ за завоюването на Американския Запад, както са го изпитали неговите жертви. Където е възможно, използвах и техни собствени думи. Когато са чели за този период, американците винаги са се обръщали на запад, но тази книга ще трябва да четат с лице на изток.

Творбата, която ви предлагам, не е забавна. Историята има навик да се намесва в настоящето и може би тези, които ще прочетат книгата, ще добият по-ясна представа за американския индианец, като узнаят какъв е бил в миналото. Те може би ще се изненадат, че от устата на индианците, изобразявани в американските легенди неизменно като безмилостни диваци, могат да излизат благородни и разумни думи. Читателите може би ще научат как да се отнасят към земята от един народ, който е бил истински закрилник на природата. Индианците знаеха, че животът и земята с нейните богатства са едно цяло, че Америка е рай, и не можеха да разберат защо натрапниците от Изток бяха решени да разрушат всичко индианско, както и самата Америка. И ако читателите имат някога случай да видят бедността, безнадеждността и мизерията в съвременните индиански резервати, дано да могат да разберат и истинските причини за това.

Ди Браун

Ърбена, Илиной

Април 1970 г.