Градчето Кнут Хамсун → Обява 28825653

к-21
Градчето
Кнут Хамсун

Кнут Хамсун (псевдоним на Кнут Педерсен), норвежки писател, е роден на 04.08.1859 г. в Лом, Гудбрансдаленската долина - селскостопански район на Централна Норвегия, в многодетното семейство на Тора Олдсдатер и селския шивач Педер Педерсен. Когато е на 3 години, семейството пристига в градчето Хамарой, в Нурлан, разположен на около 100 мили на север от полярния кръг, където родителите му вземат под аренда малката ферма Хамсунд, собственост на Ханс Олсен, чичо на Хамсун по майчина линия. В тази ферма, името на която послужило за псевдонима на бъдещия писател, той прекарва 6 години: пасе крави, любува се на фиордите и заснежените планински върхове, на величието на норвежката природа. Семейството обеднява и 9-годишното момче е принудено да работи, започвайки самостоятелен живот: продавач в магазин, хамалин, учител, каменар, помощник-полицай, амбулантен търговец в Северна Норвегия, железопътен работник. Пише от 17 г. През 1877 г., когато е на 18 г. публикува първото си произведение - повестта «Загадъчният човек. Нурланска любовна история» (”Den Gaadefulde”), а през 1878 г. - романа «Бергер» (”Bjorger”). През 1882 г. заминава за САЩ, снабден с препоръчителни писма до влиятелни емигранти от Норвегия, но връзките му се оказват недостатъчни и е принуден да работи отначало като ратай в Уисконсин, после като секретар на норвежки проповедник в Минесота. Разболява се от бронхит и през 1885 г. се връща в Норвегия. Продължава да пише, взема псевдонима «Кнут Хамсунд» (впоследствие буквата «д» отпада поради печатна грешка). Но литературната кариера не се реализира. Хамсун пак бедства и през 1886 г. отново заминава за САЩ - в Чикаго, където работи като кондуктор на трамвай, а през лятото аргатува по полята на Северна Дакота. През 1888 г. се връща в Европа (Копенхаген) и публикува книгата си ”За духовния живот на Америка” (1889), в която подлага на критика раздутия патриотизъм, невежеството, безпощадната пожизнена борба за благополучие и успех, конформизма, страстта към гигантизъм, ефимерността на «американската мечта», заявява, че в Америка няма и не може да има никакъв духовен живот. Критиката на американизма има своите представители и в Англия - Дикенс, Олдъс Хъксли и Греъм Грийн, но Хамсун стига по свой път до тези прозрения. На следващата година публикува психологическата си книга ”Глад” (”Suit”, 1890) в Копенхаген и става знаменитост. Формулира концепцията си за субективната проза в есето «От подсъзнателния живот на душата» (”Fra det ubevidste Sjaeleliv”, 1890). Репутацията му на сериозен писател е затвърдена с романите «Мистерии» (”Mystener”, 1892), ”Редакторът Люнге” (1892) и «Пан» (”Pan”, 1894). През този първи период на литературната си дейност Хамсун е привърженик на психологизма и ирационалното, опира се на художествения опит на Достоевски и Стриндберг. В редица статии и в три полемични доклада («Норвежката литература», «Психологическата литература», «Модната литература» - всички през 1891 г.) той критикува родната си литература за отсъствието на психологическа дълбочина. През 1898 г. 46-годишният Хамсун се жени за 25-годишната Бергльот Бек (бракът им продължава до 1906, имат дъщеря - Виктория) и през есента на същата година завършва своя най-добър роман за любовта, написан на един дъх, за три месеца - «Виктория». Истинската световна известност идва до Хамсун чрез Германия. Първата книга за него е написана от немеца Карл Морбургер през 1910 г. Когато през 1898 г. на Хамсун е отказана държавна стипендия, немският издател Алберт Ланген и Германия поддържат писателя материално и създават условия за написването на «Виктория». Този роман завършва цикъла от произведения, създадени през 90-те години на 19 век. В началото на 20 век се засилва епичното начало в творчеството му, писателят се обръща към теми от народния живот и народната култура. Сам селянин по произход, Хамсун обича да повтаря, че неговите корени са в «в земята, в селския труд». След години на мъчителни размисли, той стига до извода, че селският бит, трудът, свързан със земята, е идеалната форма на човешкото съществуване. Създава редица значителни произведения - драматическа трилогия, включваща «Пред вратите на царството» (”Ved rikets port”, 1895), «Драмата на живота» (”Livets spill”, 1896) и «Вечерна зора» (”Aftenrode”, 1898); драматичната поема «Мункен Венд» (1902); драмата за любовта «Царица Тамара» (1903); пътеписи за Русия и Кавказ «В приказната страна» (1903); сборника стихотворения «Дивият хор» (”Det vilde kor”, 1904); романа за рибарското селище в родния Нурлан «Мечтател» (1904); «Под есенна звезда» (1907) и неговото продължение «Скитникът свири под сурдинка» (1909); «Бенони» (1908) и пиесата «В лапите на живота» (1910). През 1909 г. се жени за актрисата Мария Андерсен, от която има 4 деца - две дъщери и двама сина (Туре и Арилд) и която оставя интересни спомени за съвместния им живот (”Под златен дъжд”). Междувременно продължава да пише и публицистика - критикува «плодовете на просвещението», защитава привързаността към родината, патриархалните устои и земята и отхвърля категорично т. нар. либералнодемократични ценности на американската цивилизация, което проличава в романите «Последна радост» (1912), «Децата на века» (”Bern av tiden”, 1913) и продължението му «Град Сегелфос» (”Segelfossby”, 1915). С тези настроения е пропит и монументалният му роман «Благодатта на земята» (”Markens grede”, 1917), за който получава Нобеловата награда за литература (1920). Отказва да чете Нобелова лекция. Когато през 1914 г. избухва войната между Германия и Англия, Хамсун за първи път открито обявява привързаността си към Германия, обвинява Англия за бомбардировката на беззащитна Александрия при завладяването на Египет. Той счита, че нежеланието да се откаже от златните и елмазени находища е единствената причина, поради която Англия отказва да напусне Трансваал и цитира стихотворение на Киплинг за бурите, в което английският поет призовава да се «изтребят тези животни». В очерка си от 1928 г. ”Festina lente” се обръща към Европа с идеята, че трудът, насочен изключително за придобиване, притежание, присвояване, губи смисъл, губи Бога, ”и всемогъщият долар не може да го замени”. ”Ние ставаме все по-цивилизовани, но губим в духовното си развитие” - пише той. През 1918 г. семейството купува имението Ньорхолм, до южно-норвежкия град Гримстад - в него Хамсун остава до края на живота си, съчетавайки литературната със земеделската работа. През 1920 г. излиза романът «Жените край кладенеца» (”Konerne ved vandposten”) - за гибелта на малко крайморско селце, заразено с лъжливите ценности на съвременната цивилизация. През 1923 г. се появява «Последната глава» (”Siste kapitel”), мрачен роман за селски санаториум. Създава трилогията «Скитници» (”Landstrykere”, 1927), «Август» (”August”, 1930) и «А животът си тече» (”Men livet lever”, 1933). Последният роман на Кнут Хамсун - «Кръгът се затваря» (”Ringen sluttet”) е издаден през 1936 г. По време на Втората световна война Хамсун застава срещу правителството на Нюгордсволд и обявената от него мобилизация (1940), публично приветства окупацията на страната от нацистка Германия през 1940 г. и поддържа управлението на Куислинг. Според писателя е безумие да се изпращат млади хора на война (1940), защото Норвегия няма на практика въоръжени сили. Не приема, че съотечествениците му рискуват собствения си и чужд живот в нелегални акции и призовава да се прекрати съпротивата срещу немските войски. Причините за подкрепата му на Германия са много: любовта към Норвегия, която го кара да вярва, че именно Хитлерова Германия ще помогне за възраждането на славата на нордическата раса и процъфтяващото му отечество; възхищението от силната личност. Друга причина е, че Германия (както и Русия) първа признава писателя и неговите произведения. Не трябва да се забравя и идеята му за Европа, освободена от влиянието на Англия и Америка, както и убедеността му, че декадентската духовна чума - парламентаризмът, демокрацията, феминизмът, индустриализацията заразяват всички народи. Синът му Арилд се сражава като доброволец в дивизията СС «Wiking» на Източния фронт. Факт е обаче, че Хамсун спасява мнозина (включително евреи, на които помага да се прехвърлят в Швеция), благодарение на позициите си. При станалата прочута среща между Хамсун и Хитлер (26.06.1943), писателят настоява райхскомисарят Йозеф Тербовен да се върне в Германия, но Хитлер прекъсва аудиенцията: разпространена е версията, че двамата започнали да викат и Хитлер наредил да бъде ”изгонен този безумен старец”. Въпреки всички противоречиви факти, на 7 май 1945 г. Хамсун публикува некролог в памет на немския фюрер, в който го нарича «борец за правата на народите, предвестник на евангелието на справедливостта». В края на войната Хамсун и жена му са арестувани. В хода на разследването Мария, повярвала на обещанията на психиатъра професор Габриел Лангфелд, че може да спаси мъжа си от затвор, разкрива интимни подробности от техния брак. Лангфелд обаче, въпреки обещанието си, изпраща показанията на Мария на главния прокурор, който ги предава на Хамсун. Показанията са публикувани. Огорченият писател отказва да види жена си до 1950 г. Той е затворен в психиатрична клиника в Осло, където прекарва четири месеца - според медицинското заключение Хамсун не е психически болен, а дейността му в полза на нацистка Германия се обяснява с глухота, атеросклероза и преживения кръвоизлив в мозъка, последвалата я афазия (загуба на речта) и изолиран начин на живот. Четирите месеца, прекарани в психиатричната клиника, превръщат подвижния 80-годишен мъж в «желе», както самият Хамсун пише неведнъж по-късно в писмата си. Той запазва дълбоко огорчение от отказа на Лангфелд (същият провежда психиатричното му изследване) да върне писмените му показания - факт, който би помогнал на Хамсун да напише убедителна книга в своя защита. После е изпратен в дом за възрастни хора в Ландвик, където прекарва две години. През 1947 г. великият писател е съден, признат за виновен в сътрудничество с врага и осъден на парична глоба (425 000 крони - 80 000 тогавашни долари) и конфискация на имуществото. Не се отрича от убежденията си. В речта си пред съда казва, че не се счита за предател на родината и съвестта му е чиста. Председателят на съда Ейде изразява несъгласието си със съдебното решение, тъй като смята за недоказано членството на Хамсун в националсоциалистическата партия. Разказът за този съдебен процес - «По обраслите с трева пътеки» (”Pa gjengrodde stier”) - се появява през 1949 г. с помощта на антифашистката, феминистка, негов адвокат Сигрид Стрей, тогава Хамсун е на 90 г. Книгата е в тираж 5 000, изкупува се веднага и досега е една от най-издаваните му книги. Последните години от живота си (1950-1952) Хамсун прекарва в имението си Ньорхолм, откупено за него от издателство. Получава писма в своя поддръжка от млади колеги. Умира на 19.02.1952 г. През 1951 г. са издадени пълните му събрани съчинения от изд. «Гюлдендал», но дълго Хамсун остава забранен автор в Норвегия. Литературното му наследство включва над 30 романа, повести, пиеси, разкази, публицистика, стихове. Поразителна е способността му да работи - според разпространеното мнение - по 10-12 часа на ден. Ценен високо от Йоргенсен, Горки, Блок, Куприн, Станиславски, Робърт Блай и мн. др., а Едвард Мунк рисува портрета му. През 20-те години на 20 век у нас се осъществява многотомно издание на съчиненията на Хамсун от издателство ”Игнатов и синове”, което не е преиздавано и е непознато на сегашния читател. На български език през последните стотина години са се появили 4 книги на Хамсун: ”Пан” (2001), ”Глад” (2002) в издателство ”Хемус”, както и ”Виктория” и ”Мистерии” (2009). На писателя е посветена и книгата на Евгения Тетимова ”Кнут Хамсун и България”. През 2009 г. бе отбелязано тържествено 150 г. от рождението на великия писател, считан за един от родоначалниците на съвременната проза, открит е и негов музей в Гримстад.