ТОВА
Най-сетне да мога да изрека какво седи в мене.
Ла викна: хора, мамех ви,
като казвах, че ТОВА го няма в мене,
а то си е там постоянно, денем и нощем.
Макар че тъкмо с негова помощ
можах да описвам лесните ви 3а палене градове,
вашите кратки любови и забавления, които в прах се обръщат,
обеците, огледалата, падащата презрамка,
сцените в спални и по полета след битки.
Писането беше 3а мен защитна стратегия
3а изтриване на следите. Защото не може да се харесва на хората този, който посяга към забраненото.
Викам на помощ реките, в които съм плувал, и езерата
с мостчета между тръстиките, и долината,
в която на ехото на песента откликва светлината вечерна,
и си признавам, че моите екстазни похвали на съществуването
можеха да са само упражнения във висок стил,
а под тях, а отдолу стоеше ТОВА, което не се наемам да назова.
ТОВА прилича на мислите на бездомника, когато върви из студения, чуждия град.
И на мига, в който евреинът, обсаден, вижда приближаващите се тежки каски на немската жандармерия.
ТОВА е както когато кралският син отива в града и вижда истинския свят: болестта, нищетата, стареенето, смъртта.
ТОВА може да бъде сравнено и с вкамененото лице на някого, схванал, че е изоставен завинаги.
Или със думите на лекар, произнесъл окончателната присъда.
Защото ТОВА означава да се натъкнеш на каменен зид и да схванеш, че този зид няма да рухне от нито едно наше моление.