Хокерно погребение Фантастични етюди Иван Серафимов 1989 → Обява 34169395

Започнаха описанията стремглаво. Днес изтичаше крайният срок на експеримента, днес за първи път проникваха хора в „Ноевия ковчег“, за първи път щяха да проследят резултатите от изминалите години, от времето в „чист“ вид, както се изрази шефът на групата, за експертизата.

За „отключването“ на пространството преминаха кратки курсове, в които им бяха описани възможните превъплъщения на ужаса и атрофията на формите на живот, които бяха насадили тук, и какви резултати очакваха в крайна сметка… Общо взето, предвижванията се потвърждаваха с всяка изминала минута, без крайности и без спадове в трафика на самоунищоженията.

Задачата им беше за часове да опишат и документират всичко, защото всяко забавяне би било опасно за самите тях. „Спирането“ на самото време да разберат. Пестеливо, точно, с единствена характеристика.

…

Главния се опитваше да разсъждава върху всичко това и не можеше… Смути го някакъв странен порядък в погребенията. Всички трупове бяха разположени по един и същи начин, в еднаква посока, като че ли усещането за хармония е започнало едва тогава, като че ли стремежът към хармония е продължавал с надеждата, че всичко истинско е едва след това. Когато ръце, движения, плът се превърнат в пръст, в трева, в бавни дъждове над пясъците, в цветове и листа. На един-единствен гроб намериха дата, вероятно това е било последното погребение, погребение на жена — последната смърт, преди смъртта на шефа на лагера Ной. И странно, само тя беше погребана, както в дълбока древност са погребвали, с колене почти опрени до лицето, сгънати крайници, свити в пръстта, т.нар. „хокерно погребение“, полагане на тялото в земята, както е било преди раждането, в майчината утроба още.

…

Оттук нататък работата на експертната комисия се въртеше все около тази жена, всичко свързваха с нея, мъчеха се за нейната съдба да си дадат отговор. Явно тя е била последната. И останалият жив след нея Ной. Значи между тях връзката е от съдбоносно значение. Дори нищо да не я доказваше. В записките на учения, които намериха, също не откриха нищо съществено. Четяха ги от ръка на ръка, лист по лист, часове след като престоят им ставаше необясним и загадъчен в Центъра, откъдето бяха изпратени. Главния прехвърляше страниците една след друга, без да задържа вниманието си: „Пеперудата не посяга сама на живота си, мравките, растенията и птиците… Материята не може да се самоунищожава, но разумът може, клетките, съвестта, волята… Можеш ли да отделиш едното от другото… Сподавено чувство, потиснато, умъртвено желание — не е ли това нашето всекидневие? Създавай желания, създавай вълнения, създавай грижи, чувство за дълг — това е пътят за оцеляване. Иначе тези лутащи се в пространството биологически връзки ще се прекъсват сами и ще отекват писъците в немотата на осъзнатия ужас и страх… И после пак отначало ще започва всичко…“