Български хроники. Том 3 / Твърда корица → Обява 35688328

Това издание е окончателна редакция на “Български хроники”.

Баш историците мислят човешкия живот преди всичко във факти. Стефан Цанев го превръща и в състояния и рефлексии. Целта е тези, които идват след нас, да не бъдат отегчени, уморени, дори мисловно умъртвени от Историята. Авторът на Хрониките демонстрира потенциалната естественост на случилото се. Неговите исторически страници са като трохите на Хензел и Гретел – подобно на тяхното завръщане, нашата историческа вгледаност винаги ще си остава по-скоро възможност, а не даденост. В този ред на мисли подходящ анонс към историческите хроники на Стефан Цанев е: “Уважаеми дами и господа, Историята продължава.

“Научен трактат или поема.
Оттук нататък, читателю мой, трябва да внимаваме – навлизаме в опасна зона. Древната ни история е обвита в мъглата на митовете – може да ги доизмисляш, може да ги доукрасяваш; възрожденците ни са обрамчени с ореоли – може да ги лъскаш възторжено или да ги човъркаш дребнаво; оттук нататък няма митове, няма ореоли, личностите са почти живи, ей ги на – само на крачка пред нас, само век е минал…

Рискованото ми начинание – да напиша сам цялата история на България – стана съвсем рисковано, защото ако древната ни и възрожденска история е била пренаписвана и нагаждана всеки път към интересите на властващата политическа сила – то какво да кажа за историята ни след Освобождението от турско робство? Тази история е била пренаписвана и нагаждана несравнимо по-грубо, защото е пролог към времето, когато през втората половина на ХХ век в България властваше една партия и като всяка тоталитарна партия тя обявяваше не само настоящата, но и предшестващата епоха за своя история: историята на Българската комунистическата партия се представяше за история на България.

От робството ние излизаме като възкръснали, с жажда за свобода, надъхани с надежди и оптимизъм, енергични и единни, вдъхновени от един общ национален идеал. Духовната трагедия се случи по-късно. Националните катастрофи разсипаха България не само икономически, не само оръфаха територията ѝ, това бе по-малката беда – пречупен бе духът на българския народ: нямаше я предишната вяра в собственото му възкресение, убита бе вярата в собствените му сили, рухнаха идеалите му, залязъл бе оптимизмът и стремежът му към щастие, помръкна веселостта, погребан бе смехът – българският народ стана народ мрачен, зъл и жесток, склонен към братоубийство, скептичен и инертен, безразличен към собствената си съдба, болен народ, изпаднал сякаш в кома, в дълъг летаргичен сън, от който вече век не може да се събуди.”
Стефан Цанев