Автор:Петко Бочаров
Издателство:Компакт прес
Година:1994
Страници:160
Корица: мека корица
Състояние: много добро
Език: Български
Сборник коментари 1988-1994
ЛИЧНОСТНАТА ЖУРНАЛИСТИКА
Помните ли ранния Петко Бочаров с пламенното му присъствие на екрана на "Всяка неделя"? Крещящо скандалният за червения електорат коментатор вбесяваше от телевизора болшевишкото съзнание.
Това беше през 90-та, 91-ва...
После? После се оказа, че болшевики има и сред демократите.
Често съм се питал през последните 5 години - Кой е белегът за професионализъм в политическата журналистика? Струва ли си едно професионално перо да бъде поставено в услуга на партийната журналистика?
Сега, когато препрочитате коментарите на Петко Бочаров, ще намерите отговор на тези въпроси. А отговорите няма да са еднозначни. Колкото и сгъстени да са тоновете в творбите на автора /"Да, ама не!"/.
Не искам да ви натрапвам моя отговор на тези въпроси. Едно за мен поне е ясно. Днес еднакво да те ненавиждат и тъмносини, и хардчервени е най-високият белег за професионализъм. Мнозина са добрите автори. Малко са свободните пера, неизкушени от съблазните на политическите централи.
Хронологично подреденият сборник от коментари на Петко Бочаров е един личностен анализ на най-важните факти и процеси от съвременната българска история. Дълго време след 10 ноември в българската журналистика се ширеше модата на издокар-ване със заслуги пред демокрацията. Горещо препоръчвам на тези, които се ровеха в творческото минало на Бочаров сега отново да прочетат коментарите му в списание "Общество и право" от 1988 година, фотомонтажните трикове са преходни. Вечно остава писменото слово.
В коментарите си Бочаров не крие своите пристрастия. Това може да си позволи само една личност в журналистиката. Авторът има свой отговор на нападките. Обективен коментар няма. Коментарът е позиция, а позицията е личност, личността е индивидуалност. Бочаров стига още по-далеч - "истината не е и не може да бъде политическа пропаганда".
В своите коментари Петко Бочаров страстно и убедително казва това, което всеки непредубеден българин казва насаме пред собствената си съвест.