Звездите над нас - Павел Вежинов → Обява 38559240

Минимални козметични забележки. Много добро състояние.

Първа част

Когато за пръв път се събудих в тоя грамаден, страшен дом, навън валеше дъжд. Не вярвам да съм го чул през дебелите стени, по-скоро съм го усетил дълбоко в себе си - студен и мътен - като спомените ми от последните месеци. Веднага се промъкнах до единствения прозорец, обкован от гъстата плетка на железата. Наистина валеше - сив, нерадостен дъжд, едва забележим в дрезгавината на утрото. Най-напред видях външната стена на затвора и недалече зад нея някакъв двор, жълт от есента, мокър и мъртъв. Върху ниска купа сено, покрита с царевичак, бе кацнал петел с могъщи, криви крака, целият оплетен в паяжината на дъжда. Струва ми се, че никога няма да го забравя - такъв самотен, вглъбен в себе си, изпълнен с презрение към тоя кошмарен свят, просто не свят, а ведро с вряла вода, в което някой ден, тъй или иначе, ще му оскубят перата. По-нататък се виждаха само ниски стрехи, покрити с потъмнели от времето турски керемиди, и част от бедняшка улица - мокра и безутешна. Гледката беше толкова потискаща, че побързах да се върна на нара.

Едва сега за пръв път зърнах очите на стареца, който спеше от лявата ми страна. Снощи едва го бях забелязал, пък и той не ми проговори, зает с някаква безсмислена мравешка суетня около своята жалка постеля. Беше завит с късо, изтрито чердженце, тъй че мършавите му стъпала стърчаха навън заедно с вървите на дългите му бели гащи. Грубите абени панталони той бе сгънал на четири и бе ги подложил под главата си вместо възглавница. Докато лягах, той все тъй ме гледаше, даже се пообърна към мене и в същия миг до носа ми стигна възкиселата миризма на престояло мляко. Понамръщих се и малко нервно метнах на раменете си моето хубаво, плътно одеяло.

- Ти какъв си? - запита шепнешком старецът.

- Никакъв - отвърнах аз недоволно.

- Всички сме такива - някак кротко и примирено се обади старецът. - Всички до един...

Още по-плътно се завих с одеялото в знак, че смятам разговора за прекратен. Но старецът, изглежда, посвоему разтълкува моето движение.

- Спи, спи! - каза той почти нежно. - По това време всички спят, сега е най-тихо...

Нарочно не му отвърнах. Бях срещал вече из болниците тия добри, дотегливи старци, от които няма спасение. Те са готови да вървят като сянка подир тебе, да ти задават стотици въпроси, да ти разказват хиляди истории, да те безпокоят ден и нощ. Знаех, че най-разумното е още при първата среща да се отнеса студено и рязко с него, но коя ли работа съм свършил като хората. Само дето си замълчах. И все пак, изглежда, старецът усети моето кисело настроение, защото премигна смутено и безшумно ми обърна гърба си.

Опитах се отново да заспя, но не успях. Лежах неподвижно и гледах как утринната дрезгавина светлее в прозореца, все така мокра и неприветлива. Дъждът навярно бе спрял, но тежките есенни облаци все още се носеха над подгизналата земя. Утрото закъсняваше, мъчително се бореше с тяхната сивкава каша, която се мъчеше да го удави. Стоял съм буден може би час или два, а ми се струваше, че са минали дни - така лепкаво и досадно течеше времето. Всичко около мене ми се струваше непоносимо - и грамадната, влажна килия, и човешката воня, която идваше от наровете, и грубото, безразборно хъркане на затворниците, които ме притискаха отвсякъде с безличната си маса. Но от всичко най-много ме отвращаваше грозотата, неизмеримата бедност, смазващото чувство за мръсота. Струваше ми се невъзможно да прекарам тук един-единствен ден, а ме чакаха десет страшни години. Самата мисъл, че мога да свикна с всичко това и то да стане за мене обикновено всекидневие, ми се виждаше по-страшна и от затвора.

И все пак съм заспал. Събуди ме някакво движение около мене и острото неприятно поскърцване на нара. Отворих с мъка очи. Старецът се бе изправил до мене - костелив, по мръсни бели гащи - и внимателно нахлузваше своя износен панталон. Другият съсед, отдясно, навярно отдавна бе станал. Из килията сновяха затворниците, чуваха се дрезгави гласове, дрънчаха тенекиени кофи. Инстинктивно обърнах глава към прозореца. Сега пред него се беше изправил млад човек, бял като сирене, с къса червеникава коса. И леко прегърбеният нос, и извитите ъгълчета на устните подсказваха, че може би е евреин. Лицето му беше много унесено, целият той ми приличаше на човек, изпаднал в някаква будна летаргия.

- Ставай, сине! - обади се тихият познат глас. - Време е да се става!... Зер ще миеш след това сам нужниците...

Заплахата ми се стори толкова страшна, че аз веднага се надигнах.

- Такъв е редът - добави старецът, сякаш се извиняваше.

Докато се обличах, все още поглеждах към странния млад човек до прозореца. Може би беше студент, а може и продавач в някое от малките еврейски магазинчета, каквито преди време имаше със стотици по централните търговски улици. Внезапно той се обърна и ме погледна.

- Здрасти, докторе - каза момъкът.

- Здрасти - отвърнах аз сдържано.

Той ме гледаше любопитно и като че ли с малко насмешка.

- Знаем за тебе - каза той. - Даже те бяхме отписали! Е, нищо, нали се отърва!... Сега вече е по-лесно...

Аз не отвърнах, но това не му направи впечатление.

- Биха ли те? - запита той съчувствено.

- Не много - отговорих сдържано аз. - Пък и нямаше за какво...

Наистина през време на цялото следствие ми бяха ударили една-единствена плесница, макар и доста солидна. Той ме погледна учуден.

- Как тъй "нямаше за какво"?

- Ами нямаше какво да крия... Всичко беше от ясно по-ясно.

- Е, да - в тоя смисъл - да! - отвърна той. - Но понякога те бият за удоволствие... Особено такива като мене и тебе...

Бях се облякъл и сега отново прозорецът ме притегляше с всичка сила към себе си. Струваше ми се, че ако погледна през него, тоя път ще видя моята малка тиха уличка в Лозенец. Въздъхнах и бавно приближих. Петелът беше отлетял, сега гледката ми се стори много по-делнична и нелепа. И въпреки това не можех да откъсна очите си от нея, бавно, като глътка студено сутрешно кафе пиех нейното тъжно очарование.

- Видя ли се с бай Нико? - запита той.

- Да, поговорихме снощи - отвърнах аз неохотно.

- Ако искаш, можем да ти намерим място при нас...

- Не, не! - възкликнах аз едва ли не уплашено. - И тук ми е добре...

- Както искаш! - вдигна рамене младежът и бавно се отдалечи.

Сега си мисля колко млад съм бил тогава - прекалено млад за моите трийсет години. Разбира се, по онова време вече бях чел "Играчът на шах", "Скитникът по звездите", както и всичко друго от Цвайг и Джек Лондон. И колкото смешно да звучи, бях успял вече да превърна в забава моите бъдещи страдания. Представях си себе си едва ли не като шильонския затворник - отделен от света в единична килия. Виждах се как в благородна борба със самотата и вътрешното опустошение постепенно изграждам своята доста лабилна личност, докато я превърна най-сетне в несломим дух - по-могъщ от страданието и физическите несгоди. Понякога така се увличах в тия мечти, че просто копнеех да попадна колкото се може по-скоро тука, в тоя мрачен дранголник, за да почна деловата работа за моето духовно издигане. Разбира се, още първият контакт със затвора направи на пух и прах всичките ми момчешки измишльотини. Изведнъж ми стана ясно, че вместо да се боря със самотата си, трябва да се съпротивявам на човешкото множество. И вместо да издигам духа си, трябва да го приравнявам до киселата миризма на стареца. Но въпреки това на известна вътрешна свобода и самостоятелност все още имах сили да се надявам.

В тоя момент в коридора се чу шум на ключове, вратата се отвори с рязко скърцане и на прага застана Ахтунг. Наистина мъчно човек може да си представи нещо по-противоречиво от понятието ключар. Беше много едър червендалест мъж, почти плешив, но затова пък с рунтав като на мечка врат. Имаше вид на човек, който е готов всеки миг да се оригне или най-малкото да се потупа по опънатия корем. Той ни погледна пренебрежително и се обади тихо и сипкаво:

- Излаизай да се миеш...

Макар заповедта да бе изречена тихо и без никаква настойчивост, аз забелязах колко послушно се раздвижиха хората около мене, как започнаха бързо да се строяват един зад друг.

- Докторе, ти специална покана ли чакаш? - запита той внезапно и сега гласът му звучеше малко по-грубо. - Или искаш да те погаля по врата?...

Аз бавно и с достойнство се повдигнах от мястото си.

- Мърдай, докторе! - обади се някой тихичко до мене. - С Ахтунг шега не бива!...

Но все така бавно прибирах вещите си и се наредих последен на редицата. През цялото време тежък и студен като буца лед върху мен тежеше погледът на Ахтунг. Той изчака да минат всички и тръгна редом с мене - от лявата ми страна. Видът му бе все така сит и оригващ се, нищо заканително не виждах по лицето му.

- Ще си имаме май неприятности с тебе, докторче - каза той най-сетне, но и сега гласът му звучеше някак безучастно.

Аз не отвърнах. Така започна моят първи ден в затвора.