Луис Синклер - Кралска кръв - 1948г - Първо издание → Обява 38898161

В романа "Кралска кръв" ("Kingsblood Royal", 1947 г.) Луис разглежда угнетеното положение на негрите в Америка.

Нобелова награда за литература, 1930 г.

(За могъщото му и изразително повествователно изкуство и за рядкото умение да създава нови типажи и характери с помощта на сатирата и хумора.)

Американският романист Хари Синклер Луис е роден в Соук сенътр, току-що построено градче с население по-малко от 3 хил. души в самия център на Минесота. В романа си "Главната улица" ("Main Street", 1920 г.) Луис описва градчето в язвителни тонове под името Гофър преъри. Баща му, Едуин Д. Луис, е селски лекар, прототип на доктор Кеникът от "Главната улица", а майка му Ема (Кермът) Луис е дъщеря на канадски лекар, воювал на страната на северняците по време на Гражданската война. Ема Луис има туберкулоза и зимно време живее в югозападната част на страната. Когато Синклер е на пет години, тя умира, а след една година баща му се жени за Изабел Уорнър. Както пише един от биографите на му, Марк Скорър, Луис се възпитава в удивително консервативна, типично буржоазна атмосфера.

Синклер, най-малкият от тримата сина на Едуин Луис, е непохватно пъпчиво и рижо момче, чиито необикновени възгледи и поведение предизвикват понякога насмешка и у връстниците му, и у възрастните. Той не обича да се занимава със спорт, предпочита четенето на стихове и самотните разходки пред по-активното прекарване на времето. През 1902 г. , на 17 години, юношата постъпва в Обърлин академи; но Луис мечтае да учи в Йелския университет в Ню Хейвън, където е приет след една година. В Йел Луис започва да пише стихотворения в псевдосредновековния стил на популярните по това време викториански поети Суинбърн и Тенисън, една от неговите готически балади е напечатана в университетско литературно списание - голяма чест за един първокурсник. По-късно Луис работи в редакционната колегия на списанието и се представя като даващ надежди млад писател. Много професори се отнасят с уважение към способния и остроумен юноша, но Луис по-късно казва, че в Йел не е живял по-добре отколкото в Соук сентър. Като се връща през студентската ваканция в родния си град, от нямане какво да прави Луис замисля роман за провинциалния живот, който решава да нарече "Селският вирус" ("The Village Virus") и който след петнадесет години ще се превърне в "Главната улица".

През 1904 и 1906 г. по време на летните ваканции Луис пътува на товарен кораб за превозване на добитък в Англия, където събира материал за бъдещи книги. През 1906 г. той както винаги се връща след ваканцията в Йел, но скоро напуска Ню Хейвън и става портиер в социалистическата комуна на Ъптон Синклер "Хеликон хол", близо до Енглууд (щат Ню Джърси). Социалистическата комуна обаче доскучава на бъдещия писател толкова бързо, колкото и университета и Луис заминава за Ню Йорк, където започва да пише. Стихотворенията и новелите му се печатат в различни списания и Луис става заместник-главен редактор на списание "Трансатлантически истории" ("Transatlantic Tales").

В края на следващата година Луис заминава с кораб за Панама, опитва се напразно да си намери работа, работи известно време на строежа на Панамския канал и през декември е отново в Ню Йорк. През януари 1908 г. се връща в Йел и получава диплома. По това време няколко стихотворения на Луис се печатат в едно от списанията в Сан Франсиско и за тях дава висока оценка Уйлям Роз Бене, който изпраща на младия писател ободряващо писмо. Следва период на скитане. Луис се връща за кратко време у дома, а след това работи като журналист в Уатерлу (щат Айова), в Сан Франсиско, във Вашингтон, но не се задържа никъде - от едни вестници го уволняват, от други си тръгва сам.

За кратко време Луис живее в колония на художници в Кармел (щат Калифорния), където се запознава с писатели като Джон Стърлинг и Джек Лондон. Тъй като не може да напечата разказите си, начинаещият писател продава идеи на Джек Лондон, който пише някои свои разкази по сюжети на Луис. През 1910 г. Луис се връща в Ню Йорк и през следващите пет години работи в различни издателства и списания. Първата публикувано произведение на Луис е детската книга "Хайк и аероплана" ("Hike and the Aeroplane", 1912 г.), която излиза под псевдонима Том Грейъм. Година и нещо след това излиза първият сериозен роман на Луис "Нашият господин Рен" ("Our Mr. Wrenn", 1914 г.), в който се разказва за един млад мечтател, в когото не е трудно да познаем самия Луис. Героят се добира след много приключения до Лондон, където го чакат любов и разочарование, и се връща в Америка изтрезнял и естествено по-практичен. След "Нашият господин Рен" следва "Дирята на ястреба" ("The Trail of the Hawk", 1915 г.) – роман, по думите на американския литературовед Мартин Лайт, "в духа на Дон Кихот, жив и оптимистичен". Макар че двата романа са относително добре приети, полученият хонорар се оказва малък.

През 1914 г. Луис се жени за Грейс Ливингстън Хегър. Ражда им се син, когото наричат Уелс в чест на английския писател Хърбърт Уелс. През 1928 г. се развеждат, а буквално след няколко седмици Луис се жени за Дороти Томпсън, известна журналистка, от брака с която също му се ражда син - Майкъл. С Дороти Томпсън Луис се развежда през 1942 г.

Професионалната кариера на писателя Луис започва фактически през 1915 г., когато вестник Saturday Evening Post му плаща хиляда долара за разказа "Природа" ("Nature, Inc."). По това време се появяват и други изгодни предложения, затова Луис напуска издателството на Джордж Дорен, където работи, и започва да пише. През следващите четири години написва множество разкази за популярни периодични издания, а също така четири различни по равнище романа. Ако "Работа" ("Job", 1917 г.) например се смята за една от най-добрите ранни книги на Луис, "Простодушните" ("The Innocents", 1917 г.) често е наричан най-лошия. През 1919 г. излиза още един роман на Луис - "Волен въздух" ("Free Air"), разказващ за автомобилна разходка по Америка. С появата на "Главната улица" (1920 г.) Луис утвърждава репутацията си на голям писател и социален критик. До това време повечето американски писатели описват живота на глухата провинция с хумор и съчувствие, като противопоставят тихия провинциален живот на разлагащия се продажен град. Луис разкрива бляскаво в "Главната улица" самодоволството и ограничеността на американските провинциални нрави. Героинята на романа Керъл Кеникът се омъжва за флегматичен провинциален лекар и отива да живее в Гофър преъри, надявайки се да увлече гражданите със своя ентусиазъм и културни идеали. Но самата тя се заразява със "селския вирус" на закостенелия и еснафски провинциален бит.

Като социален документ книгата "Главната улица" е или превъзнасяна, или подлагана на остра критика, а като художествено произведение е хвалена единодушно. Например американският критик Стентън Кобленц няколко месеца след излизането на романа пише, че "нито Джейн Остин, нито Джордж Елиът са успели да изобразят провинциалната Англия от миналия век толкова изразително, колкото мистър Лис е изобразил живота на малкия съвременен американски град с неговата посредственост, с неговия хумор и ентусиазъм, дребнавост и потенциално величие, с неговите безкрайни жалки комедии и скрити нечисти трагедии". Американският литературовед Пери Милър смята, че като художник Луис е взел много неща от Чарлз Дикенс. "Той познава Дикенс наизуст - пише Милър, - и в книги като "Главната улица" се опитва да приложи дикенсовия маниер за художествено преувеличение на съвременна Америка".

След "Главната улица" следват още по-противоречиви произведения, във всяко от които се засягат различни проблеми на американското общество. Така например в "Бабит" ("Babbit", 1922 г.) са представени ограничени и лицемерни бизнесмени от средната класа. В романа "Ероусмит" ("Arrowsmith", 1925 г.) главният герой е лекар, на когото "бабитовците" не дават да осъществи благородните си идеали. В "Елмър Гентри" ("Elmer Gantry", 1927 г.) е изложена на показ дейността на свещениците. В "Семейство Додсуърт" ("Dodsworth", 1929 г.) се изследва конфликта между европейската и американската култура, героят е суетен, нелишен от артистизъм бизнесмен. В "Ен Викърс" ("Ann Vickers", 1933 г.) е разкрита корупцията на обществените служби. Във всичките тези романи със злъчно остроумие и необичаен мимикрически дар Луис изобличава пороците на средната класа - самодоволство, еснафщина, невежество. Той събира материали за своите книги с наистина антропологична прецизност, често се съветва със специалисти в съответната област, например с популярния писател Пол дьо Крайф, когато пише "Ероусмит", к евангелиста от Канзас сити Л. Биркхъд по време на работата си над "Елмър Гентри".

Популярността на Луис като социален критик и писател постоянно се колебае. Например в началото на 30-те мнозина критици са съгласни с Х. Менкън, че роман като "Бабит" е "социален документ от най-висока класа". По това време Луис има много висока репутация и е сред най-добрите американски писатели. Когато през 1926 г. е награден с Пулицър, той отказва да приеме наградата, като заявява, че не вярва в литературни награди, а освен това има други писатели, по-достойни за нея. След което популярността на Луис нараства още повече, става още по-противоречива. В края на 20-те години той печели международно признание и се смята за един от най-смелите и най-критичните писатели в Съединените щати.

След Нобеловата награда Луис започва да пише по-лошо, по-лошо става и отношението на критиците. От десетте романа, които написва, само няколко са удостоени с високи критически оценки. Действието в романа "Това тук не може да се случи" ("It Can`t Happen Here"), написан през 1935 г. по време на Голямата депресия, се развива в Съединените щати, където на власт са дошли фашистите. В романа "Кес Тимбърлайн" ("Cass Timberlane", 1945 г.) възрастен съдия се влюбва в лекомислената двадесет и четири годишна Джини Маршлънд. В романа "Кралска кръв" ("Kingsblood Royal", 1947 г.) Луис разглежда угнетеното положение на негрите в Америка.

През целия си живот Луис пие много, с което разсипва здравето си. През последните години от живота си живее в Европа, основно в Италия. Последният му роман "Толкова широк свят" ("World so Wide") е издаден след смъртта му. Луис умира от сърдечен пристъп в Рим.

В отношението си към творчество на Луис критиката е разделена. През 1940 г. американският литературен критик А. Казин нарича Луис некритичен по принцип писател, който обича сатиричните си герои, отъждествявайки се с тях. През 1951 г. американският писател Джоузеф Ууд Крач се изказва положително за мимикрическия дар на Луис и заедно с това отбелязва, че "злоупотребява с мимикрията като художествен похват".

Джеймс Лундквист, по-съвременен критик, цени у Луис едно чисто американско качество, което го сродява с такива известни американски писатели като Джон Дос Пасос, Гор Видал и Тери Сазерн. "Луис навлиза в литературата точно в този момент, когато крещящата американска безвкусица на ХХ в. става очевидна даже за самите американци - пише Лундквист. - Когато Луис описва какво става в малките и големите градове с домакинята, бизнесмена, учения, пастора, промишленика, с това ни избавя от страха, който ни преследва навсякъде". "Големите романи на 20-те години - пише Пери Милър, - са писани с такова вдъхновение, че острата критика, съдържаща се в тях, се е превръщала в прослава". "Описвах Бабит не с омраза към него, а с любов" - казва Луис на Милър.