Второ издание
Депресия и меланхолия
Да се пише за меланхолията би имало смисъл за онези, които меланхолията погубва, само ако написаното извира от самата меланхолия. Опитвам се да ви говоря за бездната от тъга, за неизразимата болка, която понякога ни поглъща и при това често пъти за дълго, така че ни кара да изгубим вкус към словото, към действието, дори към самия живот. Подобно отчаяние не е отвращение, което допуска, че съм способна все още на желание и на творчество - отрицателни наистина, но поне съществуващи. При депресията, дори и съществуването ми да е на ръба да рухне, безсмислието му не е трагично: то ми изглежда очевидно, ясно и неизбежно.
Откъде идва черното слънце? От каква безумна галактика тежките му и невидими лъчи ни приковават към земята, към леглото, към безмълвието, към примирението?
Раните, които наскоро съм понесла, някакъв сантиментален или професионален крах, мъката или траурът, свързани с близките ми, могат да дадат отчетлив сигнал за отчаянието ми. Предателството, съдбовната болест, нещастният случай или осакатяването, внезапно откъснали ме от категорията хора, която ни се е струвала подходяща и нормална, или пък неприятностите, които се стоварват по такъв радикален начин на главата на някое скъпо същество, или пък... знам ли? Списъкът на нещастията, които ни се струпват всеки ден, е безкраен...