Маратон призори Петър Искренов → Обява 41551174

Самоубийците, прибягнали към въжената примка, почти винаги изглеждат странно — накривили врат, те като че ли дават мило и драго да надникнат под краката си и да разберат защо земята така коварно им се е изплъзнала.

Този, когото намерихме, или по-точно — при когото ни извикаха в Парка на свободата, не правеше изключение. Виснал на един дебел клон, той бе застинал дисциплинирано в познатата поза, пулеше се ужасено под себе си: „Ама какви са тия номера, моля ви се?“ — все още питаше погледът му. В последното му земно приключение наистина имаше номер. Върху влажната пръст под него личаха дълбоко вдлъбнати следи от четирикрако столче — очевидно единствената му опора в мига на върховния размисъл. По наклона на следите можеше да се определи накъде е било килнато. И дотук всичко беше ясно — възрастен мъж, вероятно отчаян, здраво въже, столче, един як клон, ритник в мутрата на съдбата и край… Завеса! Да, но от сцената някак загадъчно бе изчезнало столчето. Просто го нямаше. Мъртвият едва ли би могъл да го глътне.

„Защо не умират някак по като хората — помислих си, — ами все гатанки, гатанки…“

Побързах да освободя момчето, което бе открило трупа и ми се беше обадило. „Аз всяка сутрин бягам!“ — повтаряше, сякаш някой го укоряваше: „Абе ти друга работа нямаш ли?“ Мимоходом бе забелязало странния силует между клоните. „Отначало помислих — покатерил се е да бере нещо, но после си казах — какво ще бере, дърветата вчера се разлистиха! — и когато вече го отминавах, ми направи впечатление, че се поклаща доста далеч от дънера. Как тъй ще се катери във въздуха! — удивих се и се върнах.“

Момчето сочеше трупа, потреперваше като от студ, опитваше се да заподскача на място, за да се стопли, но, изглежда, усещаше — моментът е неподходящ, вдигаше рамене, въздъхваше — откровено и издълбоко, сякаш се извиняваше…

— По-добре трябва да се обличате — рекох, оглеждайки критично оскъдния му екип.

— Ами — сви рамене — нали тичам… Ще се запотя…

— Спомняте, ли си — прекъснах го, — тука всичко ли беше така, както е и сега?

— Да.

— Нищо не сте пипали?

— Моля ви се, знам — в такива случаи… Не бива… Пък и аз — само като го видях, и откачих. Веднага препуснах към Телевизионната кула… Обадих ви се…

— Докато тичахте, не забелязахте ли нещо по-особено? Хора, предмети?

— Не.

— Пристигнахте в кулата. Там… откъде се обадихте?

— От пропуска.

— Някой да е излизал, в това време? Или да е влизал?

— Не, не забелязах.

— Добре — рекох. — Подпишете протокола…

Момчето завъртя машинално подписа си, като не ме изпускаше от очи. Не му се вярваше, че сме свършили толкова бързо.

— А сега? — попита.

— Свободен сте — махнах към пътеката. — Бягайте.