В Bazar.BG от 23 март 2013г.
Последно активен днес в 10:34 ч.
Майка му посегна, дръпна го за ухото, боли, но той стиска зъби. Защото ха е заскимтял, ха целият свят е научил за това. Съблече окаляните си дрехи, наведе се над легена с топла вода, а устните му продължават да треперят. На моменти усеща, душат го сълзи, а-а-а ще заплаче. Гърлото му се повдига и Пешко едва си поема дъх. А майка му не млъква. Кара му се: Я виж другите деца! Всеки ден ли ще те пера?
Сетне, когато вече Пешко, окъпан, облече чисти дрехи, тя донесе престилка, пълна с картофи, и ги изсипа на масата.
— Обели ги. Хей сега ще се върне баща ти, а вечерята още не е готова.
Натопи окаляните дрехи на момчето в топлата вода и пак нейното си знае:
— Ще ми кажеш ли къде си се врял?
Пешко вече бели първия картоф и като гледа към прозореца, отвръща едва чуто:
— Не!
Изтича до килера, където са инструментите на баща му. И с пилата старателно наточи ножа. Може ли човек да бели картофи с толкова тъп нож — на трион е станал! А когато се връща в кухнята, изсипва шепа картофи върху печката — няма нищо по-хубаво от печени картофи. И решава: както и да го мъчи майка му сега, каквито и въпроси да му задава, ще мълчи.
От кухнята Пешко прехвърля поглед навън. Слънцето, допреди малко едро и румено като малина, е изчезнало оттатък рида. Смрачава се. В разредената светлина дървените бараки на селището изглеждат като слепени. Самотна е компресорната будка, покрай която се вие пътеката. Обрасла с полегнала от вятъра папрат, тази пътека е незабележима и в същото време — загадъчна. Видиш ли я такава запустяла, можеш да речеш — нищо не струва. Ама тръгне ли Пешко по нея, и очите му да вържеш, ще стигне до кичестите храсти."