Златният век. Книга 1 - Андрей Гуляшки → Обява 45301692

Книга първа

Разказ първи: Ханко от село Осеня

Някогашното щастливо време живееше все още в разказите на по-старите хора. И в песните се споменаваха някои неща, и в обичаите беше останало нещо, та старото време още живееше, макар и като спомен по изтекла вода - била е някога, скачала е от вир на вир, росила е долини и поляни, а сега в руслото й се е източил път, скърцат коли, вятърът вдига прахоляк. Весело е било някога по тази земя, защото пасбищата били общи, на целия род, на общината, и никому не идело на ум, че можело да бъде другояче. И реките - всеки е могъл да хвърля серкме или да залага кош където си ще, на което си иска място. Да кажел някой: "Тази река е моя от тук до тук и рибата, дето е във водата, и тя е само моя" - щели да го помислят за луд. Горите - и те били общи, потрябват ти дърва - впрягай воловете и карай, сечи и товари! Всекиму се падало по равен дял орница и всяка къща обработвала своите ниви според хората и силата си. Имаш ли отчуван добитък и млади орачи и жътвари - хлябът ще ти стига, дори ще остане. Пък и хората не били ненаситни на земя - нали човек има само две ръце и едно гърло, защо му е повече?

Това били най-щастливите времена. Жените тъчели сукно и шаяци, младият свят гледал добитъка, мъжете обработвали земята, ходели на лов, хвърляли серкмета в сините вирове. Данъците за старейшините и вождовете, за жреците били никакви: по някоя агнешка кожа, крина жито, черпак бяла мас.

И дните не препускали бясно, като подгонени от вълци. Времето стигало - и да се послуша как пее вятърът в гората и как вие зиме из лъките; и птиците как чуруликат; та всичките тия звуци, весели и тревожни, сладки или страшни, да залегнат в мелодиите, които изкусните пръсти на свирачите извиквали от дървените си или глинени инструменти. Времето стигало на невестите, за да гледат как разцъфтяват венчетата на горските цветя и на полските, как се сливат и съчетават цветовете им и какви чудни фигури образуват, та да ги пренесат после на становете си, на гергефите си, да се засмеят по шевиците на ризите и престилките им. Времето стигало за всичко - и за работа и за любов, и за сватби и за кръщенки. И затова празниците били чести: агнето си имало своя ден през месец май, рибата - през ноември, угоената свиня - в началото на януари. Майските дни били посветени на любовта, тогава ставали годевките, а сватбите - щом лъсвала покрай изворите първата корица синкав лед. Жреците били весели хора, благославяли всяко нещо, което давало плод.

Така живели хората някога и ако трябва да се вярва на песните и на обичаите, които оставили подире си - животът им не бил лош. Радостта често ги спохождала, защото вземали от земята само това, което им трябвало и без което не могли. И защото не вървели срещу природата, а нагаждали живота си според нейните закони.