Дуински елегии → Обява 46576453

Дуински елегии – един от най-вдъхновяващите монолози в световната литература, Рилке създава в замъка Дуино, който се намира в близост до италианския град Триест и се извисява над светлите води на Адриатика. Там през зимата на 1912 г. Райнер Мария Рилке започва да пише своя поетически цикъл. В градината на замъка той усеща неудържима енергия: Първа елегия го осенява като просветление. И с нея той поставя началото на едно лирично свидетелство за крехкостта на човешкото съществуване.

В замъка Дуино Рилке пише първите две елегии и части от следващите, както и началото на Десета елегия, която е замислена като венец на цикъла: “Някой ден, осенен от жестоко прозрение, ще запея – възхвала тържествена за благосклонните ангели”. Поетът завършва елегиите цели десет години по-късно – през мразовития февруари на 1922-ра, който прекарва в писателска треска в кулообразната постройка замъка Мюзо – мрачно имение от XIII век в швейцарския кантон Валис. Подпомаган от меценати, които поемат грижата за всичко насъщно – за светлината на свещите, писалището, зеленчуците в чинията, които икономка сервира веднъж дневно, – Рилке работи като обсебен, за да завърши творбата на живота си, която за него е повече от поредната стихосбирка. Елегиите са неговото завещание, те са поезия, насочена към сърцето.

След шестгодишното прекъсване между 1915-а и 1921-ва, когато светът е потънал в развалини, от Рилке се излива удивителен поток скръбни писма, в които поетът задава най-големите въпроси на живота. От кой мрак произхождаме? В кой мрак потъваме след краткия си престой на бял свят? Какво ни свързва с безкрайната вселенска шир? И за какво точно сме на тая земя? Каква задача ни е дадена?

“Роденият с лира –
кой бог го дари! –
все пее, не спира
край Лета дори.
Щом с мъртви, с измрели
той вкусвал е мак,
сам ронил би трели
и в бездни от мрак.
Ликът във водата,
макар замъглен,
е чист и човечен.
Че само в два свята –
сред двойния плен –
гласът е всевечен.”
Из Сонети към Орфей

Страх

В гората оголяла птичи вик,
безсмислен сред гората оголяла.
И все пак чу се този птичи вик,
виси като застинал в свода миг,
в небето над гората оголяла.
И в този вик е вече всичко тук:
лежи земята сякаш глухоняма,
небето зее като празна яма,
и новата минута в потрес плах
мълчи смълчана, бледа – сякаш знае,
че вече тук самата смърт дошла е
и изход няма.
Райнер Мария Рилке

Дуински елегии излизат в лайпцигското издателство Инзел Ферлаг през 1923 г. Настоящото издание е блестяща поетическа версия, дело на Кирил Кадийски, големия наш майстор на поетическия превод, сам известен и оценен като поет не само у нас, но и в чужбина. Томът съдържа десетте елегии, както и шестнайсет други стихотворения на Рилке. В приложение са добавени откъси от Писма до един млад поет в превод на Мария Енчева, от Флорентински дневник и За поета в превод на Бисерка Рачева.