За книгата "Сичко коз" или... всичко за живота ни днес → Обява 48967087

За книгата "Сичко коз" или... всичко за живота ни днес

Ревю
на Радост Станчева

Заслужава си да прочетете този особен и нестандартен сборник,
събрал шареното творчество на автора: стихове, фейлетони и разкази, писани в
периода 1991 – 2020 г. Завидно дълъг период от над 30 години, в който времето
постоянно „шава” нанякъде: задъхано се върти на пълни обороти или върви
привидно гладко и монотонно, или внезапно спира. Така стих след стих, разказ
след разказ, „Сичко коз” събира в едно всичко за живота в България през тези
динамични и шантави години...

Книгата започва с поезия. Но не очаквайте една „нормална” поезия,
каквато обикновено сме свикнали да четем: нежна и лирична, лееща се в ритмични
рими и извисяваща духа. Стиховете на Милен Ганев са опакото, криво огледало на
живота днес. На живия живот тук и сега, в родната България. Затова и езикът на
тази поезия е циничен и хъшлашки – точно копие на действителността ни през 90-те
години на миналия век, когато са писани повечето стихотворения. Лирическият
герой е т. нар. малък човек от улицата, който е фен на чашката и алкохола, често
пътува с влак и обича да играе на карти в електричката (София – Зверино). Първият
диалог на каре-четворката от раздела със стихове дава и името на цялата книга –
„Сичко коз”. Народен и просторечен диалог, усмихнато римуван, който се чете на
един дъх.

А ето и някои други предпочитани теми от раздел „Поезия”,
които занимават автора: хубавата нашенска ракия („Сливовица”, „Тръгнал дядо за
Златица”); присъствието на смъртта в човешкото й, битово измерение („Когато –
тогава”, „Ошав”, „Когато умра”); реалните неща от живота и най-вече неприятните
такива („Вторник, „Новият приют”, „На двора”, „Завръщане”, „Малка справка”,
„Старият нужник”, „Амин”, „Заповядайте, ще ви откарам...”).

Следва вторият раздел на книгата – прозата, включваща
разкази и фейлетони. Не се наемам да правя критически анализ кои текстове могат
да се дефинират като „чисти” разкази или като „чисти” фейлетони. По-важното е,
че това наистина е проза – и в буквалния, и в преносния смисъл на думата.
Прозата на ежедневието буквално лъха от всеки ред: това е сивият, очукан,
тягостен и несправедлив живот. На неговото хоро са се хванали героите, и от това
хоро просто няма отърване. Книгата завършва с едно такова зло, унищожително сватбарско
хоро (разказа „Хоро”), което убива влюбения в булката Янко, и дори силата на неговата
любов не успява да победи това зло.

И друго важно нещо: Милен Ганев умее да разказва кратко и
да сбива мислите и внушенията в малко думи. Това е типичен „мъжки” разказ –
лаконичен, без излишни фрази и обстоятелства. Затова и почти всички разкази са
синтезирани в не повече от страница-две. И ще допаднат на всеки, който харесва точно
този тип „мъжко” писане.

Колкото до тематиката на сборника, това са
историите на обикновените „дребни” хора с техните „дребни” страсти. Авторът събира
в прозаична галерия несретниците и нещастниците – мъжете от село и от малкия град,
които бачкат до мрак, пият до откат, събират се съзаклятнически в гадни мазета
(пак за да пият), а понякога просто... умират в съня си. Подобни „елементи” не
липсват и в столицата: професионален алкохолик продава семки в подлеза на НДК,
а негов „колега” чете романа „Заеко, бягай” на Ъпдайк в огромно-мръсен
апартамент на пъпа на София, под колоните на „Графа” (разказа „Подаръкът на
Джони”).

А има ли жени наоколо? Има, но женските
образи са второстепенни и остават на заден план, сякаш авторът ги е забравил на
някоя малка жп гара. Специално ще откроя образа на Минка от разказа „Майка”.
Цялата сила на майчината обич и закрила към пропадналия й син е събрана в този
разказ – трогателен до сълзи...

Има и известна доза политика. Малка, но
достатъчно запомняща се. Два интересни политически типа се кандидатират успешно
в избирателните листи; единият става селски кмет („Кандидатът”), а другият – депутат
(„Нещастник”). Особено трагикомичен е провинциалният кандидат-кмет Трънчо Дудев,
който след брутално пиянство все пак успява с помощта на „екипа” си да хване
последните минути на крайния срок и да си подаде документите в избирателната
комисия.

Върхът на политическата тематика е фейлетонът „240”. Една
ярка съвременна гротеска, която почти няма аналог в най-новата ни белетристика.
Авторът чертае една кошмарна картина: България се е превърнала в разграден
двор, в бивша държава, ограбена от европейските си „благодетели”-кредитори. Още
първите изречения директно ни хвърлят в зоната на черната фантастика. Или в
зоната на съвременния хорър – преценете сами:

„Те
бяха останали 240. Всяка партия имаше по един депутат – нейният лидер и
единствен член. Народът беше хванал нанякъде. Кой нагоре, кой – навън.
Народните представители живееха в хотела срещу Парламента. Това бе останало от
територията на страната – няколко хиляди жълти павета. Останалото бе заложено
срещу заеми и изгубено... Депутатите гласуваха сами за себе си и се преизбираха.
За национален празник се обявяваше датата на последните избори.
Жените-депутатки готвеха и перяха. Опъваха прането по оградата на паметника на
Цар Освободител... Наливаха се с каквото им падне. Някои лющеха белот и псуваха
свирепо. Хеликоптери на ООН им хвърляха сертифицирани биохрани и екопиячка.
Европейските банки продължаваха да дават заеми на бившата държава.”

На поредното заседание председателят на Парламента
съобщава две новини – добра и лоша: „Добрата
е, че получихме транш по оперативна програма „Изчезнал електорат”. Лошата
новина е, че това бе последният транш.” Депутатите приемат съобщението
хладнокръвно. После продължават с избора на нов президент, премиер и кмет. „Имената ще уточним в хотела, успокои
заседаващите парламентарният шеф. Чу се консенсусна въздишка на облекчение.”

И така, преливайки от пусто в празно, „народните
избраници” доволни продължават дейността си... А на нас, читателите, не ни
остава нищо друго, освен да се молим тази политическа гротеска никога да не
стане реалност.

Внимание заслужават и илюстрациите, дело на художника
Димитър Маринков – другото визуално лице на сборника. Рисунките на художника
могат да се „четат” и като самостоятелни произведения на модерния сюрреализъм,
допълващи по изразителен начин самите текстове.

И въпреки тъжно-смешните преживелици на героите, въпреки човъркащото
чувство за хумор на Милен Ганев (което си е вид черен хумор и нагарча като
цигара без филтър), все пак... „основната
идея на сборника е да забавлява този, до когото достигне. Смей се на воля,
скъпи читателю", казва авторът на „Сичко коз”. Лично аз повече
размишлявах, отколкото се смях, но получих стабилна захранваща доза за ума и
сетивата... И в крайна сметка наистина ми беше интересно с тези шантави
текстове в ръка...