На път за булеварда се отбих в заведение, където ме познаваха, и ударих
едно силно кафе, дебело подплатено с коняк. След това усещах стомаха си
като нов, но главата ми си остана старата залежала стока, а мустаците ми
все още лъхаха на хлороформ.
Стигнах кантората и влязох в малката приемна. Този път вътре бяха две —
Каръл Прайд и блондинка. Блондинка с черни очи. Блондинка, която би
накарала и епископ да строши с шут стъклописа на катедралата.
Каръл Прайд се изправи намръщена и каза:
— Това е госпожа Филип Кортни Прендъргаст. От доста време е тук, а не е свикнала да я карат да чака. Иска да те наеме.
Блондинката ми се усмихна и протегна ръка в ръкавица. Докоснах ръкавицата.
Жената беше на около трийсет и пет и широко отворените й очи гледаха
замечтано — доколкото черните очи могат да гледат замечтано. Имаше си
всичко каквото ти душа поиска. Не обърнах голямо внимание на дрехите й.
Бяха в черно и бяло. Облякъл я беше някой моделиер, а той би трябвало да
си разбира от занаята, иначе тя нямаше да отиде при него.
Отключих вратата към частната си мислителница и ги въведох.