ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИЯ от Блазиус Клайнер съставена в 1761 г → Обява 50893837

История на България от Блазиус Клайнер, съставена в 1761 г.
Блазиус Клайнер
Иван Дуйчев (предговор), Карол Телбизов (азбучен указател)
Преводач от латински Карол Телбизов
Издателство БАН София 1977 г.
Страници 205
Корици Твърди
Ширина (мм) 180 Височина (мм) 245 Дебелина (мм) 18
Много добро състояние
Скромният светогорски инок Паисий Хилендарски, автор на забележителната „История славянобългарска”, представя несъмнено една изключителна личност в българската действителност през последните три столетия. С неговата гореща защита на поробения през XVIII в. и охулен български народ и с неговото възвеличаване на българското минало като средство за събуждане на националното самосъзнание ние днес свързваме началото на нашето национално Възраждане. Това признание на огромната роля, която „родоначалникът на нашето Възраждане” е изиграл в съдбините на българския народ, е напълно заслужено. То не бива обаче ни най-малко да помрачава погледа ни за всичко онова, което до Паисиевата епоха и до появата на бял свят на „История славянобългарска” в 1762 г. може да се окачестви като изява в по-малка или по-ярка степен на национално самосъзнание у българите. Съзнание за „свой род и свой език”, стремеж към познаване на родното минало и употреба на своето национално име, обич към своя народ и към родната земя — всичко това са основни елементи на Паисиевото национално самосъзнание. Подобни прояви и частно интерес към националното минало обаче ние откриваме, ако и по-слаби и не така ярко изяснени, както у хилендарския монах, много време преди средата на XVIII в. у мнозина просветени и книжовни българи.
[1]
Специален интерес представят за нас опитите да се проучи и изложи по-сбито или по-обстойно, по-осведомено и просто въз основа на непълни и неточни знания българското минало. Без да се прави тук обстоен обзор на всички допаисиевски опити от страна на българи да изложат цялостно или поне частично националното ни минало, нека споменем някои писания от XVII столетие като непосредни предходници на хилендарския книжовник и историограф. Един от най-видните представители на българското католишко движение през седемнадесети век, софийският католишки архиепископ, чипровчанинът Петър Богдан Бакшев (около 1601—1674) се проявява като добър книжовник, и то главно като преводач на съчинения с религиозно съдържание.
[2]
Заедно с това той живо се е интересувал от историята на католишкото движение в българските земи. Запазени са два кратки негови исторически очерка върху историята на Охридската и Призренската църква.
[3]
Известно е също, че той съставил една книга в десет глави, в която излагал историята на католишкото движение в България от края на XVI в.
[4]
Просветеният чипровски духовник се е старал, доколкото можем да съдим по запазените два негови исторически очерка и по многобройни други писания, излезли от неговата ръка, например прочутия му доклад (релация) от 1640 г., в която дава обстойни описания за посетени от него градски и селски селища в България,
[5]
да постави историята на католишкото движение у нас в рамките на общата българска история. Можем прочее да предполагаме, че Петър Богдан ще да е изложил заедно със сведенията за зараждането и развоя на българското католишко движение също и други сведения, отнасящи се изобщо до миналото на нашия народ. За по-далечното минало той е можел да разполага с писмени, ръкописни и вече обнародвани исторически извори, а за по-близки събития е говорел като съвременник или въз основа на живи тогава предания. Трябва с оглед на всичко това само да се съжалява, че тази творба на главата на българското католичество през XVII в. не можа и досега въпреки всички дирения да бъде открита. Знае се, че тази „История” е била завършена към пролетта 1667 г. Архиепископът направил опит да я обнародва в някоя от печатниците във Венеция, обаче разходите по нейното издание били толкова големи, щото той трябвало да се откаже от своето намерение. Малко по-късно той представил ръкописа си на „Конгрегацията за разпространение на вярата” в Рим с молба за нейното отпечатване. Тъй като работата се забавила, преди завръщането си в България той представил единствения препис от своето съчинение на един кардинал, чието име не е изрично посочено. Две години по-късно, както научаваме от едно писмо на самия Петър Богдан, с дата 5 август 1669 г. книгата била дадена за печат по поръка на „Конгрегацията за разпространение на вярата” в Рим.
[6]
Понататъшната съдба на това съчинение на архиепископ Петър Богдан Бакшев не е известна, въпреки че все още съществува надежда то да бъде открито.

Злополучният край на Чипровското въстание, избухнало през есента 1688 г.,
[7]
представял прелом в историята на българското католишко движение. Неговото главно средище в българските земи — градчето Чипровец, било напълно разрушено и разграбено, жителите му били избити или прокудени по разни краища на българските земи и чак в отвъддунавските области. Разселени във Влашко, Трансилвания, Маджарско и дори в Албания, тези бежанци и техните потомци продължили да живеят с традициите на своя народ и със спомените за своето национално минало. Първото полустолетие от пребиванието им в тези отдалечени от България области обаче представяло за тях твърде тежко време. Малцина от българските преселници са имали влечение и възможност през този тежък период от време да се занимават с книжовен труд и още по-малко пред грижите за настоящето да се заловят да проучват миналото на българския народ. Към средата на XVIII в. положението на преселниците от България вече изглежда стабилизирано и подобрено.
-Царство България, което някога е било най-цветущо, още не е имало писател, който да остави на потомството описани превратите съдебни на царството и на своя народ, прочут в света. Чуждите писатели, измежду тях главно гърците, които често са изпитвали мощта на българите, говорят за тях малко, и то само случайно. Смятам, че е станало така главно за това, че този извънредно войнствен народ, слабо загрижен за писмеността, е бил склонен повече да върши славни и достойни за споменаване дела, отколкото да ги описва.
Ако и в този малък труд благосклонният читател намери да е така, то нека припише това не на грешка, а на различията у несъгласните помежду си историци. А ако намери, че сме писали нещо не съвсем точно или вещо, то нека знае, че не сме описали събитията с изящество на словото, а с прости, разбираеми за всекиго слова.
Това е история на България, предхождаща и независимо написана от “История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски (историята на Паисий е написана през 1762 г.). Трудът, съдържащ предговор и пет глави, вероятно е вдъхновен от чипровски имигранти в Трансилвания. Познат е от препис, днес съхраняван в Архива на францисканците в

Будапеща. Превод на български език е публикуван през 1977 под редакцията на Дуйчев и Телбизов.

Авторът на този труд е францисканският монах Блазиус Клайнер. За живота и дейността на Клайнер се знае недостатъчно. Счита се, че той произхожда от средите на немскоезичното население в Трансилвания - т.нар. саси. Клайнер най-вероятно произхожда и твори в град Алвинц.
Най-интересен е уводът към този пръв в българската историография труд на чужденец, изцяло тематично посветен на българската история. В своя увод към историята на българите Клайнер твърди, че "чуждите и особено латинските писатели, бидейки отдалечени, имали ограничени сведения за достойните за упоменаване преславни деяния на българите", като в същото време обвинява гърците, "които действително са имали отлични сведения за българите, които биха могли да оставят и на потомството, понеже понесли много злини от българите, то завистта им не допускала да кажат нещо похвално за този народ."
За написването на историята на българите, Блазиус Клайнер признава, че намерил „малко, и то пръснати тук и там сведения за българите у различни автори“.
Сметнах за необходимо да ги събера грижливо и изложа в по-добър ред, така че с течение на времето някой друг, надарен с по-голям ум, подбуден от по-малко, отколкото настоящото усърдие, да пожелае да подхване започнатото дело с по-малко труд и по-голям успех и да го доведе до съвършенство.
Монах Блазиус е живял в Седмоградско , в село

Алвинц и е бил свързан най-тясно с българските бежанци от Чипровското въстание и техните потомци. През 1761 г. в католически манастир „Св. ап. Петър и Павел“ е написал на латински „История на България“.

Своя труд върху миналото на българския народ Блазиус Клайнер е писал именно в Алвинцкия манастир. Тъй като в съчинението му са използвани доста голям брой, и то твърде редки книги, трябва да се предполага, че в българския францискански манастир в

Алвинц е съществувала богата библиотека или пък че Блазиус Клайнер е имал възможност да обиколи и други селища с бежанци от българските земи, за да работи в техните библиотеки.

Никополският католишки епископ Антон Стефан пише в едно свое писмо от 30 януари 1689 г., изпратено от Виена, следователно само няколко месеца след разгрома на Чипровското въстание, че чипровските католици загубили при злополучния край на въстанието своята библиотека и архива си. Може обаче все пак да се предположи, че бегълците от опожарения и разграбен от турците град Чипровци са отнесли със себе си нещо от тази библиотека и от архива си.
Една година след завършването на своя труд, Клайнер е бил игумен (абат) на българския францискански манастир в Алвинц.
Тъкмо това негово ръководно положение му е дало очевидно възможност да възложи на един от своите събратя, също от немски произход, на име отец Андрей Випфлер (А. Wipffler), монах от същия орден и вероятно негов връстник (починал през 1786 г.), да препише начисто ръкописа.
По-късно в продължение на три години, от 1764 до 1767 г., Блазиус Клайнер е бил „провинциален настоятел” (minister provincialis) на българската францисканска „провинция”. В 1773 г. той отново поел тази важна длъжност и останал като „провинциален настоятел” до 1776 г. Според запазените сведения в течение точно на един век като „предстоятели” на българската францисканска „провинция” са действували цяла редица добре известни духовници от български произход и някои потомци на чипровчани: например Иван Деянович (1683 г.), Иван Радоич (загинал мъченически непосредствено след Чипровското въстание), след като стоял начело на българската францисканска „провинция” през 1686—1690 г., ще рече, тъкмо по време на въстанието; отец Петър Данчич, предстоятел през 1690—1691 г. и също така загинал като „мъченик”; по-късно отец Марко Пеячевич от Чипровци (1691—1693 г.), който е бил „предстоятел” на провинцията и през 1700—1703 г.

Откъси от Историята на Блазиус Клайнер
Самуил
Петнадесети български цар, по потекло от благородния род на Комитопулите, избран от болярите с тримата си братя, но по-старшите братя били несъгласни помежду си и взаимно се избили, та царството преминало в ръцете на най-малкия брат Самуил. Той, ако и прославен с войнски качества и благочестие, бил така притеснен от император Василий, че едва не загубил цяла България. Най-после, след като император Василий с нечувана жестокост лишил от зрение петнадесет хиляди българи и ги изпратил при Самуил, той не можал да понесе това така голямо нещастие на своите (воини), разяден от мъка се разболял и умрял, след като царувал 34 години. Неговата смърт хвърлила българите в дълбока печал.

Мария Унгарска
Петдесет и втора царица на България, по-възрастна дъщеря на покойния крал Лудвиг, помазана на 17 септември 1382 г. от кардинал Димитрий за кралица и по кралски обичай направена рицар от ордена на свети крал Стефан.
Своя труд върху миналото на българския народ Блазиус Клайнер е писал именно в Алвинцкия манастир. Тъй като в съчинението му са използвани доста голям брой, и то твърде редки книги, трябва да се предполага, че в българския францискански манастир в

Алвинц е съществувала богата библиотека или пък че Блазиус Клайнер е имал възможност да обиколи и други селища с бежанци от българските земи, за да работи в техните библиотеки.

Никополският католишки епископ Антон Стефан пише в едно свое писмо от 30 януари 1689 г., изпратено от Виена, следователно само няколко месеца след разгрома на Чипровското въстание, че чипровските католици загубили при злополучния край на въстанието своята библиотека и архива си. Може обаче все пак да се предположи, че бегълците от опожарения и разграбен от турците град Чипровци са отнесли със себе си нещо от тази библиотека и от архива си.
Една година след завършването на своя труд, Клайнер е бил игумен (абат) на българския францискански манастир в Алвинц.
Тъкмо това негово ръководно положение му е дало очевидно възможност да възложи на един от своите събратя, също от немски произход, на име отец Андрей Випфлер (А. Wipffler), монах от същия орден и вероятно негов връстник (починал през 1786 г.), да препише начисто ръкописа.
По-късно в продължение на три години, от 1764 до 1767 г., Блазиус Клайнер е бил „провинциален настоятел” (minister provincialis) на българската францисканска „провинция”. В 1773 г. той отново поел тази важна длъжност и останал като „провинциален настоятел” до 1776 г. Според запазените сведения в течение точно на един век като „предстоятели” на българската францисканска „провинция” са действували цяла редица добре известни духовници от български произход и някои потомци на чипровчани: например Иван Деянович (1683 г.), Иван Радоич (загинал мъченически непосредствено след Чипровското въстание), след като стоял начело на българската францисканска „провинция” през 1686—1690 г., ще рече, тъкмо по време на въстанието; отец Петър Данчич, предстоятел през 1690—1691 г. и също така загинал като „мъченик”; по-късно отец Марко Пеячевич от Чипровци (1691—1693 г.), който е бил „предстоятел” на провинцията и през 1700—1703 г.