"Словото на Иван Динков е бременно с минало. Както е в голямата класическа поезия. Макар че само с минало поезията плаче за архив.
Словото на Иван Динков е голо - като новородено - и зъзне в самота. Както е в модерната поезия. Макар че всяка модерност, рано или късно, посребрява.
Но в поезията на Иван Динков изисканият жест на традицията и предизвикателното жестикулиране на провокацията взаимно се оплождат и раждат ново поетическо наречие. То едновременно успокоява и дразни, хармонизира и провокира.
Не познавам друг български поет от втората половина на ХХ век, който да е написал всяко от стихотворенията си като предсмъртно завещание. И в същото време всяко стихотворение да е писано като първо.
Там някъде - в съществуващата само за истинския поет междина, образувана от срещата на изтичащия (но неизтекъл) живот и настъпващата (но ненастъпила) смърт, се раждат думи от особена порода - думите на Иван Динков" - пише Димитър Михайлов в следговора от първия том.
В първия том са включени избрани от самия поет стихове от "Антикварни стихотворения", "Маски", "Признания пред Белла Цонева", "Урна", "Дневник", "Спазми от отечеството" и "Табакера", а във втория - прозаичните му книги "Вятър по амвоните", "Цветя за махалата", "Хляб от трохи" и "Живот по памет".