Обществен експеримент → Обява 28073620

Психомоторно спокоен. Мисловен процес – леко забавен по темп, правилен по структура, със свръхценни идеи за безперспективност. Отрича суицидни намерения и не е суспектен за такива. Памет и интелект – съответни на възрастта и социалния опит.

Психиатричната епикриза на Мартин Карбовски от престоя му в лудница (Обществен експеримент 9) изглежда общовалидно адекватна, така както изглеждат верни компютърно генерираните астрологични прогнози по вестниците. По подобен начин се държат всякакви опити за класификации на писането у нас. Трудно е да се определи дори кой от пишещите е журналист, кой писател – Карбовски също дълго се колебае и се определя като журналист чак в последните си експерименти.

„Посрещнете Марто К, в мрачните коридори на несъзнаваното виждано.
Имаме герой!
Отново имаме герой, който с мрачен ентусиазъм се лута в коридорите не толкова на недопустимото, колкото на недопускането. Това е Мартин К. Мога да кажа, че отдавна сме нямали герой. Романтичен, готин, решен да ни покаже всичко, да ни заведе навсякъде, където той е бил. Да се опълчи срещу мрачното иго на спаружената ни самота, чикиджийска самодостатъчност, нежелана сетивност…
А ни беше нужен, много ни беше нужен такъв герой и вече го имаме. Приликата с Йозеф К. на Кафка е съвсем бегла. Ще видите. Защото Марто К. не е беззащитен, не се е предал, зъби се на всичко, което се опитва да ни вкара в някакъв тъп кафкиански сюжет, така че да свършим с прерязани гърла като кучета. Ако трябва да се лае – Марто лае, ако трябва да се хапе – хапе. Как хапе само!

„Общественият експеримент“ като жанр не е новост, но Мартин Карбовски е напълно оригинален. И вие ще видите как. Той просто успява едновременно да бъде субект и обект на своите експерименти. Да участва и да ги описва. Колкото е безпощаден към видяното, толкова и към себе си. Колкото обича себе си, толкова и света, който ни описва. От времето на Русо въпросът колко да сме откровени в изповедите винаги е стоял в светлината на срамежливата нечестност на всеки професионален ексхибиционист, сиреч писател. Неизменно е бил задаван въпросът: „Колко навътре мога да стигна? Колко искрен мога да бъда? Докъде ще ме пусне този змей, общественото мнение, и докъде ще си разреша аз самият?“ Марто К. стига много далеч. При това без условностите на автобиографията, без нежния воал на литературата. Май отдавна никой не е ходил толкова далеч и толкова навътре в себе си, просто разхождайки се ей така. Експериментирайки обществено, кръстосвайки сюжети и пространства на социално и лично несъзнаваното, но живяно. Очевидното, но премълчавано. Марто К. и Мартин Каробвски с такава лекота и естествено ни се разгалват, оголвайки сюжети, истории, характери около себе си, че в един миг преставаме да ги различаваме. Те стават част от историята, без да престават да я пишат. Това наистина е забележително.

Мартин Карбовски пише своята биография като неразделна част от обществените си експерименти. Пърсиг в „Лайла“ казва: „истината за света се съдържа не в историята или социологията, а в биографията… Историята е извлечение от биографията“. Именно затова с тази си книжка Мартин Карбовски окончателно ми върна две надежди. Професионална и поколенческа. Професионалната е, че не е умрял репортажът. Този чудесен жанр, пометен от технологическите висоти на съвременните медии, все още е жив. Просто трябва някой да го прави талантливо. Талантливо и сочно да разказва истории, да показва места и хора. Докато четеш, да ти мирише, да чуваш и виждаш, да усещаш. Айде, ако обичате, любимият журналистически факултет! Зарязвайте Киш и взимайте Карбовски. Вие едва ли сте чели и Егон Ервин Киш, но Карбовски задължително трябва да четете. Ако ми се появите някъде да търсите работа и не сте чели точно тази книга, считайте се изгонени отсега…

Втората надежда: поколенческата. Това е голям разговор. Той трябва да доведе до отговор на въпроса поколението, към което принадлежим и аз, и Карбовски, и Сашо Жеков, и Нойзи, и Ина Григорова, и Кайо, и още куп други, загубено поколение ли е, или просто поколение от загубеняци. Четете и си отговаряйте. Тъпо е да се разпростирам. Марто К. отговаря. Аз също имам отговор и неговото име е надежда, вече го казах.

Като започнахме с Кафка, да се върнем към извора на екзистенциализма – Сьорен Киркегор. В триадата естетически-етически-религиозен човек има едно определение на Дон Жуан – самонаслаждаващ се субект на наслаждението. Да кажем за тез двамата – Марто К. и Мартин Карбовски, – които всъщност са един човек, че става дума освен на наслаждение, и за самонаблюдаващ се субект на наблюдението. А както правилно са се досетили по-умните и по-скоро завършилите университета, смисълът на човека май е единствено в това, Вселената да се оглежда в неговите очи и да се самоопознава. За всеки смисъл може да се спори….Поне Марто го прави.“
Любен Дилов – син