Пътят към София - Стефан Дичев → Обява 32798178

Книгата е
издадена през 1983 г, съдържа 500 страници, нечетена книга, отлично книжно
тяло, има петно от заливане с кафе, на снимката се вижда.

Художник е Лиляна
Дичева.

Разтърстващ
роман, който всеки българин трябва да прочете.

Цитат от книгата:

„Времето е в нас, и ние сме във времето.

Левски

1

— Не, не вярвам на вашата карта, генерале!

— Защо, госпожо Джаксън?

— И питате защо… Тогава войната или е прекалено
далеч… Или изобщо това не е никаква война! Все същите обози… Може би тия коли с
покъщнина и дечурлига?… У нас, в Джорджия, такива преселения ще видите при
всяка суша…

— Но, скъпа Маргарет… Ние наближаваме София!
Фронтът наистина е далеч!

— Не, не трябваше да ви слушам! По-добре да бях
останала в Константинопол! — каза ядосано Маргарет Джаксън, ала си спомни, че
сама се бе решила на това пътуване, вроденото й чувство за самостоятелност я
накара да се поправи, тя вдигна очи към оня, с когото говореше, и се усмихна
примирително. — Боя се, че за такава кореспонденция не бих получила и пет
долара! — обясни тя шеговито.

Събеседникът й, Валентин Бейкър, русобрад
генерал, още твърде млад за високия инструкторски пост, който заемаше в
турската армия, посрещна с любезно участие нейните думи. Лицето му, хлътнало, с
дълъг кокалест нос, изглеждаше продълговато; тая издълженост се подсилваше от
острата руса брадичка, която закриваше белег, останал му за спомен от Нагпур,
дето преди години Бейкър също бе воювал за британската корона. Без да бърза,
той кимна на мисис Джаксън в знак, че я разбира, и приближи още повече коня си
отстрани до файтона.

В тоя файтон пътуваше, и друга една дама,
възрастна французойка, почти старица, но разговорлива, пъргава и кокетна, с
преметната около врата скъпа кожа и с маншон на ръцете. Върху насрещната
седалка, извил нозе встрани, та да не пречи на двете дами, седеше мъж със сив пътнически
полуцилиндър и ръждиво — жълта връхна дреха. Той минаваше петдесетте и
изразителното му лице с дебел нос и сближени, проницателни очи веднага
издаваше, че е евреин.

Само преди няколко дни, в навечерието да тръгне
от Цариград за фронта, Бейкър срещна у познати американката Маргарет Джаксън.
Нещо в нея смътно го заинтригува: разведена богата, ексцентрична дама… Ала
когато разбра, че тя е кореспондентка на „Revue des deux mondes“ — прочутото
списание излизаше в Париж и за американския читател, — той изведнъж я погледна
с други очи. Как, нима тая привлекателна жена има намерение да иде на фронта?
Любопитно… Беше красива безсъмнено; червенокоса, снажна, с едри, малко
грубовати черти на лицето и смели движения. Млада ли беше? Сигурно не, ала
изглеждаше млада, макар кожата и да не бе така свежа, както у младите момичета.
Като я наблюдаваше със симпатия, генералът си мислеше, че тя прилича на него
самия. Влече я приключението, оценяваше я той, това ни е в расата. И Фреди
(Фред Барнаби беше най-добрият му приятел) заряза своите носорози, щом подуши
тука по-интересен лов.

“