Когато сред младите хора в града започна да се шепне, че Заратустра отново се е появил и е бил забелязан тук и там по улички и площади, някои младежи се заеха да го търсят.
Това бяха младежи, завърнали се от войната и изпълнени с безпомощна загриженост към променената и тънеща в разруха родина, тъй като виждаха, че стават големи неща, но смисълът им бе тъмен и на мнозина се струваше безумие. В началото на своите юношески години тези млади мъже до един бяха открили в Заратустра пророка и своя водач, с младежка жар бяха чели всичко, написано за него, и бяха говорили и мислили върху написаното по време на своите странствания из степта и планините или в нощните стаи под светлината на лампите.
И Заратустра им бе свят, както за всеки се превръща в светиня оня глас, който за първи път и издълбоко му спомни за неговото собствено Аз и неговата собствена съдба.
Онова скрито и великолепно нещо, за което дълго нямаме име, докато то не се окаже най-сетне нашата вътрешна повеля - този тиранин в нас взима ужасна отплата за всеки опит, които направим да го избегнем или да му се изплъзнем, за всяко прибързано самоограничение, за всяко приравняване с онези, към които не принадлежим, за всяка все още дълбоко уважавана дейност, която обаче ни отклонява от същността - да, дори за всяка добродетел, която иска да ни предпази от суровостта на собственото чувство за отговорност. Винаги болест е отговорът, когато се усъмним в нашето право на вътрешна повеля, когато започнем в нещо да се улесняваме. Странно и страшно едновременно: улесненията са онова, което най-тежко изкупваме! И пожелаем ли отпосле да възвърнем здравето си, не ни остава друг избор: трябва да се натоварим по-тежко, отколкото сме се натоварвали когато и да било преди...
ФРИДРИХ НИЦШЕ